Преди дори не ми е хрумвало да претендирам за наследството на майка ми. Все пак съм единствената дъщеря, майка ми живее на село в двуетажна къща.
След празниците обаче реших сериозно да се обърна към нотариус. И всичко започна заради леля ми Яна и братовчедката Олга.
Всичко започна преди Нова година. Съпругът ми и аз дойдохме да поздравим майка ми за Никулден, донесохме й подаръци: топъл халат, чехли и торба с продукти. Не очаквахме, че леля ми също ще бъдат там. Мама отвори кутия шоколадови бонбони, направи кафе, седнахме и пихме.
Когато щяхме да тръгваме, леля ми дойде при мен и ме хвана за ръката:
- Слушай, няма ли да се преместиш на село?
- Не, съпругът ми и аз имаме работа и апартамент в града.
- О, добре, разбирам.
- Защо питаш?
- А-а нищо. Е, успех на вас, мили мои!
Приех това като загриженост. Може би леля е искала да предложи помощ, защото мама не винаги се справя сама: Тя трябва да издои кравата, да се грижи за патиците и пилетата и да почиства къщата. И с всички тези прекъсвания на тока.
С майка ми често общуваме по телефона: Сутрин й пиша съобщение с пожелания за добър ден, а вечер, когато се прибера вкъщи, й се обаждам да разбера как е. Ако има нужда от лекарство, купувам го или превеждам пари. Аз съм единствената дъщеря, баща ми почина отдавна и отлично разбирам, че трябва да бъда подкрепа за майка си.
На Коледа пак с мъжа ми дойдохме на село. И ето че лелята отново е на прага, пее коледни песни, носи коледни ястия и сяда на масата. Въпреки че мама не каза, че някой ще дойде.
- Лельо, защо не си с дъщеря си? — попитах.
- Значи дойдох при вас, не сме непознати. Знаеш ли, имам сериозен разговор с майка ти. Нека поговорим по-късно.
Такива думи ме разтревожиха. Преди това леля ми изобщо не идваше на рождените дни на майка ми, но сега е тук почти всяка седмица. Говори толкова тихо и любезно, че дори е неприятно.
Преди седмица реших да изненадам майка си: Купих лекарства, донесох зимно яке, поправих обувки и храна. Не беше възможно да се свържа с майка ми, но имаше около час път до там и обратно. Реших, че ще е по-лесно да дойда и да я изненадам.
Паркирах при съседите, така че майка ми да не забележи колата, и тихо се приближих до къщата. И изведнъж чувам гласа на леля си:
- Слушай, твоята Ина е неблагодарна дъщеря. Защо не те заведе при тях?
- Аз се чувствам добре тук. Защо да ги притеснявам!?
- Да, тя просто не те обича! Носят ти само евтини продукти. Не я ли е срам!
Не издържах. Не понасям лицемерието.
- Така ли ме хвалиш!
- О, Инче, не си разбрала правилно. Майка ти просто не иска да ходи в града.
- И правилно! Какво да прави там!
„Само че моята Олга скоро ще се омъжи и очаква дете.“ Няма място вкъщи, няма да се поберем. Мислех, че след като не ти пука, нека майка ти се премести при теб, а Олга да живее тук.
Мама беше наследила тази къща от баба си, а леля ми се премести при съпруга си след сватбата и обеща, че няма да иска нито стотинка от къщата на майка ми. Сега тя промени решението си, иска майка й да се премести, а дъщеря й да се установи тук. Олга, между другото, едва наскоро навърши 19 години.
- Махай се оттук!
- Как смееш!
- Ако искаш отивай на съд, наеми си адвокат, но ние няма да ви дадем нито метър.
Лелята си тръгна, крещейки заплахи. Сега наистина я съдим за наследството. Добре, че съпругът ми има приятел - опитен нотариус, който ни помага.
Съжалявам само майка ми. Тя не очакваше такава подлост от сестра си. Но ще направя всичко, за да спечеля процеса за нейното спокойствие.
