Едва месец след като съпругът ми и аз се оженихме, тестът за бременност се оказа положителен, пише авторката Амбър Доти.
След осем месеца и половина брак, докато още се опитвахме да свикнем с ролите на съпруг и съпруга, станахме татко и мама. Не казвам, че синът ни не беше в плана — и двамата искахме деца, но все пак да станеш съпруга и майка в една и съща година е доста голяма работа.
Първата година на родителство беше и най-трудната година от брака ни досега, както и годината, в която научих много важен урок : съпругът ми винаги трябва да е преди децата.
Не ме разбирайте погрешно. Обичам децата си и бих направила всичко за тях.
Когато разказвам това на приятелките си, които имат деца, те обикновено са шокирани и ужасени. В крайна сметка това е нарушение на златното правило на майчинството, което гласи, че да си добър родител означава да жертваш всичко в името на децата си.
На практика е задължително да пренебрегвате нуждите си заради тях. Съжалявам, но не приемам това.
За някои идеята децата да са на второ място е абсурдна. Когато анкетирахме експерти в уебсайта YourTango, половината от тях смятат, че мъжете трябва да са по-важни за жените от децата. Можете да си представите какви бяха коментарите.
Напълно ги разбирам. Няма съмнение, че връзката между майка и дете е неразрушима. Въпреки това виждам връзката си със съпруга ми като нещо, което е от полза за цялото семейство. Като поставям неговите нужди на първо място, намалявам шансовете за развод; като по този начин увеличавам шансовете на децата си да растат с двамата си родители.
Твърдо вярвам, че здравата връзка между нас е в основата на бъдещите им взаимоотношения. Мисля, че съпругът ми и аз сме първият пример за добър брак, на който да се подражава. Гледайки ни, децата се учат как да се отнасят с партньорите си в бъдеще, както и как партньорите им трябва да се отнасят с тях.
Вярвам, че израстването в дом с родители, които са обичани и ценени, е ключово за тяхното развитие. Затова поставям съпруга си на първо място.
Рядко ще намерите деца да спят в леглото ни. Ако можем да си позволим само едно пътуване годишно, отиваме сами и нямаме нищо против да разчитаме на семейството за помощ, за да излезем и да говорим за всичко друго, но не и за деца.
След няколко години синът и дъщеря ни ще напуснат дома ни и когато това се случи, искам да отпразнувам успешна родителска работа с моя любим човек - вместо да седя в мълчание с човек, който е станал непознат за мен, защото сме били разделени един от друг с годините.
