Проф. д-р Иван Черноземски е роден в София през 1933 г.
- Проф. Черноземски, откога започнахте да се занимавате и с научна, и с обществена работа. Не се ли уморихте?
- Аз започнах да се занимавам с наука, след като бях лекар на село. Макар че имах възможност да избирам, тъй като тримата първи по успех имаха право на избор. Предпочетох селото и никак не съжалявам. После, започвайки като аспирант, разбрах, че преди да почнеш да изграждаш научна кариера, е важно да разбереш какво можеш да дадеш на обикновените хора. Това беше време, което се измерваше не с часовете на деня, а на денонощието, защото ние, няколко колеги, никога не сме си тръгвали по светло. Тези години бяха най-хубавите от живота ми. А когато създавахме УНИЦЕФ в България, тогава въобще нямаше у нас неправителствени организации и гражданско общество. Аз исках да се развива това, да сме и ние като добрите държави. Разбира се, не беше нито лесно, нито свързано само с похвали. Напротив, имал съм много сериозни проблеми - осем пъти съм си подавал оставката от отговорни длъжности, като започнете от министър. А обществената работа за мен е била потребност, която отначало неосъзнато, после по-осъзнато ме е подтиквала да науча нещо повече за света, за хората, и ако мога, да помогна с нещо. Понякога съм имал нужда да се затворя в лабораторията, да се изолирам, но винаги съм смятал, че обществото трябва да бъде подпомагано от този, който може. Не съжалявам за отделеното време, за усилията, които съм вложил, макар че не са ми донесли нито лев, навсякъде съм бил неплатен.
И когато хората ме срещат в градския транспорт, все ме питат защо не съм с кола или джип. Ами защото смятам, че редното е човек да бъде част от тези , за които работи.
- Думите „рак”, „карцином”, „тумор” внушават страх и чувство за обреченост. Така ли е наистина?
- И за страха, и за чувството за обреченост има основания. Тези болести са най-тежките, с най-голяма смъртност. Говоря за случаите, когато злокачествените новообразувания са открити късно или пък за тези, които и навреме да бъдат открити, трудно се лекуват. Но най-често срещаните форми на карцином – на гърдата, на маточната шийка, на устната кухина, на ларинкса, на кожата, дори меланом на кожата, ако се диагностицират в началния им стадий, са лечими почти сто процента. Тогава за обреченост не е правилно да говорим.
- Разтълкувайте една ваша теза: „Винаги съм мислил, че изкуството да се лекува рак е изкуството да се съчетават най-добре наличните лечебни подходи при всеки отделен човек.”
- Онкологичните заболявания са много. Ние понякога погрешно говорим за рака като за едно цяло. Но всъщност при човека се проявяват между 110 и 150 онкоболести. Обща е в основата си характеристиката и поведението на раковата клетка, но много неща, включително и факторите, са различни. Не можем да свържем рака на белия дроб и рака на кожата с едни и същи причини. Различна е и проявата на заболяванията – имаме много злокачествени, имаме други, които организмът носи и понася с години; имаме и различен начин на лечение. Разгадаването на тези механизми граничи с изкуството.
- Освен ваксините, какво ново се случва в лечението на рака?
- Има значителен прогрес. През последните години се правят големи операции, които не водят до сериозни осакатявания на болния. За лъчевото лечение се създадоха мощни източници, каквито са линейните ускорители. Сега се произвеждат усъвършенствани цитостатистици, появиха се нови лекарства, химиотерапията много напредна ...
- Имунотерапията ли е най-надеждното оръжие срещу рака?
- Тя е с нарастващи възможности в бъдещето, но кое ще доведе до трайно излекуване от рак, не мога да кажа, защото той е уникално биологично явление. Това, че собствените ни клетки се извъртат по такъв начин, че след това да убиват своите си клетки, е чудо. Сега виждаме как раковите клетки се изменят и приспособяват към лекарствата, с които ги атакуваме. Но положението не е безнадеждно. Това е една непрекъсната борба между духа на човека и рака. Духът е изключително важен за победата.
- През цялата си кариера сте се интересували от канцерогенезата, тоест от факторите, които пораждат рака. До какви изводи стигнахте?
- Като се връщам назад, си спомням, че бях радостен колко много се прави в тази област. Световната здравна организация създаде международна агенция за изследване на рака в Лион. Всъщност Де Гол я създаде. И едно след друго нещата почнаха да излизат – над 400 са агентите, които предизвикват рака. Видя се и се прецени кои са най-значимите от тях за практическия ни живот. Оказа се обаче, че е най-трудно хората да изоставят най-ясните канцерогенни фактори. На първо място тютюнопушенето. После – много канцерогени бяха хванати в индустрията. Ние намерихме технологични решения да прекъснем тази връзка между производството и човека. Но онези фактори, които са свързани с ежедневието на хората, останаха най-опасни и непреодолими. И затова сега СЗО има няколко важни приоритета: намаляване на пушенето, употребата на разнообразна храна с достатъчно зеленчуци и плодове, двигателната активност – тук механизма не е съвсем ясен, но това на практика се оказа много важно. Затова и американците казват: никога не използвай асансьор, когато има стълби. Най-труден за преодоляване, но и най-значим, се оказа стресът.
- Не ви ли се струва, че този фактор у нас е по-силен отколкото в другите европейски страни?
- Във всеки случай преживяхме вече не години, а доста десетилетия неимоверни трудности. Част от тях бяха във времето на социализма, после, когато дойдоха промените, се преобразиха в нещо по-различно, но виждаме, че и до ден днешен много от хората има защо да са в стресово състояние. Бих казал, че в това отношение вървим надолу. Българинът е напрегнат, ангажиран с много проблеми. Аз съм живял доста в Европа, в Щатите, гледал съм и заран, и в края на работния ден все усмихнати хора. Не е така у нас.
- Защо тогава говорите за предимствата на българската природа, която подкрепя имунната сила на организма? Защо не можем да използваме тези фактори, за да подобрим здравето си?
- Това, което е получила България от Бога или откъдето и да е, е нещо извънредно голямо. Намираме се на такова място, имаме такава природа – планини, море, които са направо бижу. А какво да кажем за нашия климат, специфичното ни хранене, минералните извори, билковите продукти, които могат да укрепят защитата на организма. Абе, ядосвам се, когато говоря за тези неща – дали пък онази приказка за казана не се е родила тъкмо у нас, защото не трябва всичко да имаш... И ако „казана” го нямаше, с тази природа не знам къде щяхме да бъдем.
