Беше много за мен, а аз не бях нищо за него. Беше причината, поради която се събуждах сутрин, а аз бях неговата причина, поради която вдигаше телефона в късните часове, пиян ми се обаждаше и ми крещеше без причина.
Исках го без причина, а той винаги ме оставяше без причина.
Бях неговата причина, да издигне мъжкото си его и гордост до тавана, докато аз си блъсках главата в стената.
Оставях всеки заради него, но когато добре си помисля, всички си струваха повече от него, а той ... Той ме оставяше заради всяка.
Всяка, която му намигнеше, всяка която го съблазняваше, всяка, която му се предлагаше.
Чудех се защо, как е възможно все още да искам някой, който ме гледа като никой.
Чудех се как може да не оставя този, който ме оставя постоянно.
Чудех се и най-накрая намерих отговора. Това беше любов , непознато усещане за него, това беше моята лоялност, преданост, това бях аз.
А той беше моето ежедневно разочарование, този който не ми посвещаваше нито половината от вниманието си, което му давах аз безрезервно.
Но аз го оставих най-накрая, защото той беше този, който ме оставяше заради всяка, непрекъснато.
Стана ми нищо, в момента, когато аз станах и си тръгнах, но му казах, че вече е късно, аз вече не съм тази, на която почиваше винаги когато е уморен от тези, заради които ме оставяше.
Оставих го заради себе си, в момента, когато той реши да остави всички заради мен.
