Любезен полицай идва на помощ на баба, която се мъчи да нахрани гладните си внучета и пълни пазарската си количка с продукти. Две години по-късно той получава посещение от нейния адвокат, без да знае какво го очаква.
— О, какво прави правителството? Как ще храним децата си? Защо всичко е толкова скъпо? — Гладис въздъхна безпомощно, проверявайки цената на консервата с риба тон.
Внуците й бяха у дома и я чакаха да се върне и да им направи вкусна вечеря, но тя не знаеше какво да сложи в количката си след хляб и картофи.
88-годишната Гладис беше баба на две очарователни деца, които отглеждаше сама, след като родителите им починаха.
С натежало сърце тя избута количката си до касата, знаейки, че отново ще прави картофена салата и тостове за вечеря. С нарастващата инфлация и повишените цени на хранителните стоки Гладис се бореше да изхрани внуците си…
— Госпожо, можете ли да побързате? При тази скорост ще ви отнеме цяла вечност, за да платите нещата си! — каза нетърпеливо касиерът на Гладис, която имаше само монети, за да плати сметката си.
— Само минутка, скъпа. — отвърна Гладис, опитвайки се да преброи бързо монетите въпреки треперещите си ръце. — Виждате ли, аз имам Паркинсон. Тези неща идват с възрастта… Ето! — каза тя, оставяйки купчината монети на плота.
— Госпожо, това са два долара по-малко. — оплака се касиерката, като бързо преброи монетите.
— О, така ли? Но аз… току-що преброих…
— Какво ще кажете да се преместите в края на опашката и да броите отново? И да, моля, върнете се само ако можете да си позволите да платите за вашите неща.
Гладис усети как очите около нея я преценяват и се премести в края на опашката, без да каже нищо. Докато чакаше своя ред, тя отново започна да брои монетите.
Междувременно полицай Нолан, който беше спрял до магазина, видя какво се случи с Гладис. Чувстваше се ужасно за бедната жена и искаше да й помогне, затова тихо напълни една количка с хранителни стоки и се присъедини към опашката зад Гладис.
Когато дойде редът на Гладис, полицай Нолан прехвърли хранителните стоки в количката й и каза на касиерката, че ще покрие сметката.
— Но млади човече! — каза Гладис. — Това е твърде много! Аз… не мога да понеса това! О, скъпи, чувствам се толкова зле…
— Госпожо, — каза полицай Нолан с усмивка. — моля, отпуснете се. Искам да направя това за вас и вашите внуци. Съжалявам, че подслушвах малкия ви разговор на пътеката, когато разглеждахте консервата с риба тон…
— О, скъпи! — каза смутено Гладис. — Моля ви, аз… не мога да понеса това…
— Със сигурност можете, госпожо. Правя го само за себе си. Виждате ли, Бог ми помага всеки ден и искам да споделя това с хората около мен, така че не се чувствайте виновна за това. Радвам се да ви помогна.
— Ангел… — каза Глади през сълзи. — Вие сте ангел. Аз… нямам пари да ти се отплатя, синко, но какво ще кажеш да се присъединиш към нас на вечеря? Моите внуци ще се радват да те срещнат. Моля те, настоявам.
— За мен ще бъде удоволствие, госпожо. — каза полицай Нолан. — Добър момент ли ще бъде 19 часа?
— Перфектно! Ще те чакам! И да, моля, наричай ме Гладис. — добави Гладис, докато отново благодари на полицай Нолан и излезе от магазина, след като му даде адреса си.
Същата вечер полицай Нолан пристигна навреме и я похвалиха за вечерята, която Гладис беше направила — спагети, кюфтета и вкусна шоколадова торта за десерт.
— Отдавна не бях ял толкова хубаво нещо! — каза той. — Това беше вкусно!
Сърцето на Гладис се изпълни с радост този ден, когато видя внуците си да се усмихват и да си играят с полицай Нолан.
— Това беше една от най-добрите вечери, които съм имал, Гладис. — каза той преди да си тръгне. — И наистина го казвам. Синът ми беше мъртвороден, а жена ми почина, докато раждаше. Изгубих всичко за миг, но днес се чувствам обичан и завършен. Благодаря ти много. Повярвай ми, това означава много за мен.
— Ела при нас, когато пожелаеш, синко. — каза Гладис. — И ние бяхме щастливи да си тук.
И добре, полицай Нолан го направи. Той не можеше да устои да посещава Гладис и нейните внуци през уикендите. Почти стана традиция за тях да прекарват уикендите заедно, да ядат добра храна и да се смеят искрено, докато здравето на Гладис не започна да й изневерява 2 години по-късно.
Никой не е предполагал, че оплакванията й, че се чувства уморена през цялото време, ще доведат до смъртоносна болест и ще я отведат.
— Ти трябва да се грижиш за тях, когато вече не съм наоколо, скъпи. Това е всичко, което искам… — Гладис беше казала на полицай Нолан вечерта преди да замине за небесната си обител. Тя искаше той да бъде там за внуците ѝ и полицай Нолан изпълни предсмъртното й желание.
Докато стоеше пред прясната земна могила, под която лежеше Гладис, полицай Нолан каза:
— Мейси и Джон вече са моя отговорност, Гладис. Ще направя всичко, за да гарантирам, че имат любящ дом…
Изведнъж един глас зад него каза:
— И затова тя искаше да се видим, в случай че не е тук за внуците си.
Полицай Нолан се обърна и видя по-възрастен мъж в костюм, застанал зад него.
— Можете да ме наричате г-н Морисън. — каза мъжът и протегна ръка за ръкостискане. — Аз съм адвокатът на Гладис и смятам, че трябва да седнете за това, което ще ви кажа, млади човече.
***
— Това е невероятно! Съпругът на Гладис е оставил 2 милиона долара на внуците й?! Защо тогава Гладис се бореше? Аз… не разбирам, г-н Морисън!
Г-н Морисън извади плик и го даде на полицай Нолан.
— Тук ще намерите отговорите на вашите въпроси. Моля, извинете ме сега. Трябва да тръгвам.
Полицай Нолан намери писмо в плика. Той го отвори, за да го прочете, и докато свърши, сълзите се стичаха по бузите му като водопад.
„Не знам как да те нарека. Ти дойде като ангел в живота ни и промени живота ни завинаги. Благодаря ти за всичко, което направи за мен и моите внуци, офицер.
Докато пиша това писмо днес, част от мен се чувства облекчена, че внуците ми ще имат любящ дом, когато ме няма. Те няма да пораснат без любов, защото знам, че ти ще бъдеш до тях.
Покойният ми бивш съпруг остави наследство на внуците ми, но те ще го получат само ако аз не се грижа за тях. Но как бих могла да изоставя малките си патенца? Бяха толкова малки, когато родителите им умряха, офицер. Затова си ги гледах сама.
Сега, когато мисля, че не ми остава много време, пиша това, за да те уведомя, че ти поверявам грижите за децата си. Моят дом също ще бъде твой след смъртта ми. Моля, приеми го с благодарност. Благодаря ти, че беше до нас.
С любов,
Гладис.”
— Ще съжаляваш за това, Гладис! Трябваше да прекарваш повече време с нас, създавайки щастливи спомени! — Полицай Нолан изхлипа, стиснал писмото в юмруци. — Но ти обещавам… Обещавам да отгледам внуците ти така, че да се гордееш с мен и да съжаляваш, че ни напуска толкова скоро… О, липсваш ми…
И полицай Нолан спази обещанието си. Той осинови внуците на Галдис и им стана любящ баща.
