Не съм идвал в България от дете. Сега, когато вече съм почти на 40 години, реших, че е време да покажа красотата на българското Черноморие на съпругата си и 12-годишната си дъщеря.
Какво обаче беше изумлението ми, когато една вечер седнах със семейството си в едно крайморско капанче.
Това разказва полски турист.
Така, директно. Аз се засмях и отговорих, че ще преценим, когато дойде време да си оправяме сметката. Тогава той нацупено отвърна, че сега трябва да кажа, защото той нямал намерение „да бие 100 метра път“ до нашата маса, за да разбере ще има ли кяр или не от нас като клиенти.
Случката беше много странна, направо не знаех как да възприема станалото. На следващия ден обаче се сблъсках с подобно отношение, този път от продавач-консултантите в магазините, които решихме да обиколим със съпругата и дъщерята.
Не само, че в България цените на всички стоки са поне двойни, в сравнение с тези, които плащаме в Полша, а и качеството, което се предлага е доста по-ниско в нашите магазини. Виждам, че хората не могат да си позволят много, а и самите служители в магазините изглеждат доста нервни.
В повечето случаи като клиент или се чувстваш като натрапник, че си нарушил спокойствието на продавачката, или пък ако се загледаш в нещо, но нищо не купиш, те изпращат с такъв остър поглед, сякаш са опрели дулото на пистолет в гърба ти.
Разбира се, моята домакиня, при която отседнахме, обясни къде е корена на подобно отношение.
Тя ми сподели: „Разбери, тези хора работят свръх усилията си, често без почивка, срещу заплата, която уж я получават, но реално не я виждат, защото стига да вържеш месеца и толкоз“.
И като се върна към цените, които виждам по стоките, и заплатите, които хората получават, бързо се уверявам в обяснението на домакинята си.
Въпросът е защо хората не се надигнат, защо не се събудят, защо все още стискат зъби и мълчат.
И в Полша беше така допреди няколко години. Но у нас трудовото законодателство е изцяло в защита на работника, така че щом на хората им дотегна, започнаха по-често да се възползват от правата си. Разбира се, в малките фирми все още съществува експлоатацията на работниците, затова и никой не предпочита да си търси работа в такива фирми.
Всеки се стреми или да отиде в голяма фирма, където трудовите права са по-добре гарантирани, или цели семейства се местят да живеят в райони с нулева безработица. Там работодателите са притиснати от липсата на кадри и не могат да си позволят никакво своеволие.
Жалко, наистина жалко. Толкова красива страна, хубави, сърцати хора, а така смачкани от битието.
