Петър Попйорданов е роден на 11 юни 1964 г. в София.
- Чочо, как си?
- Добре съм. Благодаря ти. Само малко съм разочарован, недоволен. От това, което се случва около мен.
- За театъра или за живота си говориш? Какво се случва около теб?
- Случва се около всички нас. Жалко е. Тъжно е. Отвратително. Театърът би трябвало да е издигнат в култ, но не е. Но хайде... лято е, а хората са без пари. Но не е вярно, че театърът е в спад, както се говори. Спадът идва единствено от липсата на пари. Как да работи човек, след като получава стотинки...? Качваме се на сцената, на пиедестала, героите оживяват, сцените също и накрая си тръгваме с празни джобове. Тъжно е. Има млади хора, актьори, които напуснаха театъра. Излязоха на свободни договори. Действителността е точно такава, каквато ти я описвам. Тъжна и жалка.
- Притаил си много, твърде много разочарование в душата си – не без основание, разбира се, но все пак никакъв лъч светлина ли няма в тунела?
- В тази държава съм разбрал едно-единствено нещо – раждаш се обиден и си отиваш обиден. И тъжен. И никога не получаваш това, за което наистина работиш. Актьори от всякакъв мащаб, с които съм работил, живеят мизерно. А би трябвало да са милионери!
Знаеш ли за какъв щат работя аз? Не се притеснявам, ще ти кажа директно цифрата. Точно за 700 лв.! Това е срам! За един актьор, който е работил 30 години и се е доказал като такъв – и в театъра, и в киното, и в телевизията, и в шоубизнеса, това е срамота!
- Да, така е. Но кой е отговорен за това?
- Този срам го е довела действителността в България. Държавата и всичко, което бива допуснато да се случи – и с културата, и с талантите, и с емблемите в театъра. Всеки да пази сам себе си, ако може. Аз съм вярващ човек и знам, че мен има кой да ме пази.
- Същите думи ми каза и Андрей Баташов. Разговорът ни се случи броени седмици преди той да си отиде от този свят. Попитах го има ли нещо, от което се притеснява, а отговорът му беше: „Не. Мен има кой да пази”, и посочи с пръст нагоре, към Бог.
- Каквото е писано, писано е... Той беше вярващ човек, мой приятел, добър професионалист, велик актьор. В тази абсолютно селска и нецивилизована държава все още хората си тръгват обидени. И той е бил един от тези хора независимо от духа и от волята си. Това е.
- Този срам обаче, за който говорите, за съжаление не е от вчера. Преди време, говорейки с големия български актьор Иван Иванов, за когото можем да кажем, че е една от емблемите и в театъра, и в киното, се оказа, че той живее почти на ръба на оцеляването. Пенсията му е срамно малка...
- Това е пример за най-недостойното поведение към този човек, който толкова много е направил, толкова много е дал, най-вече в киното. Не знам... Нямам думи! Не съм нито министър, нито икономист, за да знам къде и как отиват и изтичат парите. Но специално към Иван Иванов това е недостойно и нечовешко!
- За твърде кратък период от време твърде много емблематични актьори ни напуснаха – вероятно без да изпитат истинското признание, за което са творили и работили през целия си съзнателен живот на сцената...
- Много хора ги няма. Отидоха си. Плашещо е наистина.
Аз изгубих твърде много приятели. Всички ми бяха много близки. Отново ще напомня за обидата, с която се раждаме и си отиваме в България. Нелепо е, че се случва, но това е изводът, до който стигнах от всичко, което виждам; от всичко, което се случва. Не знам какъв е строят, за какви преходи става дума... комунизъм, социализъм, демокрация и т.н. Нищо не се случва. Обидно ми е.
- Лично ти от какво си обиден?
- Ох... (въздъхва - б.а.). Много личен въпрос е това за мен. Бил съм обиждан нееднократно и осъзнавам, че може би някои от нещата е трябвало да се случат точно по този начин. Аз съм вярващ човек. Няма да падна. Остана ми само да си запазя достойнството и честта. А има и една приказка: „Човек знае 2 и 200”. Всеки да се спасява, както може. Това ни е останало. Едно време, Бог да го прости, светла му памет, Коста Цонев бяха го вкарали в списък на милионерите в България. Той трябва да е милиардер, не милионер! Милиардер!
- Познавам се със съпругата на Коста Цонев – Ели, и тя казва, че въпреки всичко, въпреки болката и може би жестоките душевни травми Коста Цонев е бил човек, който е успял да съхрани и честта, и достойнството си непокътнати...
- Точно така е. Но за това знаеш ли какво се изисква? Каква воля? Какъв дух? Този човек имаше такава непоклатима воля, такава уникална дисциплина! Не говоря изобщо за таланта му, а за дисциплината, за професионализма. Един милион неща се изписаха и за Велко Кънев – кое от кое по-неверни. Че е жив. Че е здрав. Близките му хора, всички знаехме, че положението е съвсем друго. Ама това, като го прочете един кретен, ще го вземе веднага за чиста монета. Дотук...
- Казваш: „Побелях от глупостите, които съм направил.” Кои са тези глупости?
- О, да, точно така е. Но за да сме по-близо до истината – не съм побелял, посребрял съм (усмихва се). Като Ричард Гиър съм – гледах го наскоро по телевизията. И той е посребрял. Но ще ти кажа следното – да, извършил съм доста глупости през живота си, но всички си плащаме за грешките по един или по друг начин.
- Себе си никога ли не си съдил?
- Непрекъснато. Хора сме и нищо човешко не ни е чуждо, но както казваше един известен български режисьор: „Няма човек, който да не боледува.” Това е и моята философия. Ти със сигурност имаш или си имала болно зъбче, болно пръстче или каквото и друго да е...
- А може би е по-сериозно, когато говорим за болна душа?
- Да! Това е. Болната душа е нещо страшно. Изпитвал съм го. И сега го изпитвам, и сега ме боли, и боледувам. Защото виждам какво се случва около мен.
- Знам, че си обиден и разочарован и от медиите – заради всички слухове за теб, които се появиха през последните няколко месеца...
- Много отдавна съм станал безразличен. Научих се. Това, че има твои колеги самозванци... Никой не спазва етиката на професията, а тя е основна. Да не говоря колко поръчкови станаха медиите. Това, че ти, вие, работите така, е нещо добро, но е малко на фона на всичко останало. Пишете истината. Истината. Разбира се, че всичко това, което се е писало, ми се е отразило някак. Все пак аз съм и човек, и артист... Изключително много лъжи се изписаха за мен. Свързани и със здравето ми, и с разни злоупотреби. Не ми се коментира, болно ми е. Колко години вече съм поставен на този пангар, на този шиш – да обслужвам всякакви самозванци. Няма спокойствие в тази държава, а аз не съм за цензура. Пишат се откровени неистини, а мисълта, че влизаш с взлом в нечия чужда душа, е кощунство. На същия пангар като мен е Стефан Данаилов. Какво мислиш му е на него, на сина му? Какви ли не неща се изписаха, а животът си е само и единствено негов. На сцената е за всички, но в живота – само за себе си. Малка държава сме и всеки познава другия. Станали сме всичките баджанаци. Какво значение има кой от кого има дете, с кого си ляга и с кого става?! Всичко опира до етика.
- Болно време!
- Точно така. Казал го е още откога Антон Павлович Чехов: „Живеем в болно време.” Не умеем да живеем. Нищо и половина сме. Тази нация е пред загиване. Ще изчезне и езикът. Ще изчезне. Ще се говори само на английски. Ще се занимаваме само с компютри. Децата масово ще бягат и ще се разочароват. Всички ще се спасяват поединично. Това е.
- А своето спасение къде го намираш?
- В жена си. В Даниела.
Малко след като Йоана Буковска вдигна сватба с друг, актьорът заяви, че е простил на много хора в живота си, включително и на нея. Двамата имаха бурен любовен роман, който завърши с дълго коментирана раздяла “по холивудски”. "Да, разбира се, простил съм й. На жена се прощава. Според библейските тълкувания сте направени от реброто на мъжа, за да има той приятел до себе си. Прощавам, защото и аз немалко съм наранявал доста хора."
Чочо Попйорданов садил петунии на гроба на майка си, преди да падне
