Имало едно време една възрастна жена, която, когато любимият ѝ съпруг умира, тя отива да живее със сина си, снаха и внучето. С всеки изминал ден, зрението и слух ѝ се влошавали.
Понякога ръцете й треперели толкова много, че изпускала яденето от чинията си на пода, супаата се изливала постоянно ...
И един ден те казали:
"Това вече е прекалено, не може повече така!" и я поставили на малка масичка в ъгъла до килера, където й дали сама да яде всички ястия. По време на храненето, тя ги наблюдавала от другия край на стаята, очите й, пълни със сълзи, залъците ѝ присядали, а те не говорели с нея, или за нея, само коментирали, когато изусне някой прибор, или разлее нещо.
Една вечер, точно преди вечеря, малкото момиченце седнало на пода, играело си с кубчетата. "Какво правиш?" , Попитал баща й с изненада. "Искам да направя малка масичка за вас с мама. Така че можете да се да се храните в ъгъла, когато порасна", казало момичето с усмивка. Бащата и майката останали безмълвни и изглеждало, че е миналата цяла вечност.
След това те започнали да плачат, когато осъзнали какво са направили и мъката, която са причинили. Същата вечер те върнали възрастната жена на голямата маса и от този ден тя винаги се хранила с тях. И ако парче храна падне на масата или вилица на пода, като че ли никой не му пукало вече.
