История, която ще просълзи всеки...
Влизам в родилното... Пред родилната маса стои млада жена на около двайсет, слаба, с възпалени бузи, тъмни кръгове под очите.
Акушерката се приближава до мен и казва: „Докторе, жената е с шест сантиметра разкритие“. Терминът е края на другия месец, а бебето е много малко“.
- Как се казваш? - питам и се приближавам до жената.
„Мелиса“, казва тя едва чуто.
„Откъде си?“ – продължавам с въпросите.
„Оттук – казва тя – тук се омъжих“.
„Добре, Мелиса, защо си толкова слаба?“ ядеш ли изобщо “, питам.
"Да", звучи краткият отговор."храня се добре. Знаете ли докторе, съпругът ми работи и печели, не пие. Той е добър. Всеки ден имаме хляб и готвим нещо. Живея добре, не се оплаквам“, казва тя.
Започвам да замръзвам ... осъзнавам, че тя е искрена. Че наистина е така. Тя наистина яде само веднъж на ден и смята, че това е добре.
— Мелиса, имаш ли роднини? Брат, сестра - питам.
„Само сестра, докторе, но е в приемна грижа. Знаете ли, мама почина, татко работеше по цял ден и не знаеше какво да прави с мен. А аз бях работлива, чистех, готвех. Отивах на пазара и събирах зеленчуците, които изхвърлят. А изхвърлят добра храна. Той ми каза, Мелиса, намерих ти съпруг. И го доведе. Върви, дете, там ще ти е по-добре. И така се омъжих“, разказва чистосърдечно тя.
„А мъжът ти красив ли е“, опитвам се да се пошегувам.
— "Той е добър" — казва тя и замълчава. Само гримасите на лицето й показват, че изпитва болка. Млада жена, която приема реалността, колкото и трудна да е тя, която не познава нищо по-добро и парализирана в неспособността си да промени нищо.
Акушерката ми носи кръвните изследвания... Поглеждам листа и в гърлото ми засяда буца. Тежка анемия, хипопротеинемия.
„Знаете ли", продължава Мелиса, "чакам момиче. Ще я наричам Амина. Имам още много за вършене. Изпрах и подредих всичко, знаете ли, наистина са като нови. И памперси, имам и памперси. Не се сърдете, мисля, че трябва да напъвам."
— Напъни, Мелиса — казвам, поглеждайки към акушерката. Всички мълчим. Нямаме думи. А отвътре нещо ни притиска, боли...
"Хайде, Мелиса, колкото можеш повече". Мелиса слуша, слабото й тяло дава цялата си сила и тя ражда.
Слабо, но красиво, плачещо, чернокосо бебе.
„Здравей, миличка, мама те поздравява. Моля Ви, позволете ми ми да я целуна", казва тя.
Вдига я, прегръща я, целува я и плаче от щастие.
„Миличка, ти си всичко за мен. Колко тежи, докторе? “, пита тя.
„Хайде, Мелиса, да измерим бебето“, обяснявам. Бебето тежи 2200 грама. Доносно бебе, гладно бебе, Мелиса.
„Тя е красива, докторе, наистина красива".
— Да, Мелиса, тя е красива.
Карам акушерката да донесе багажа й, да я преоблече. Акушерката поглежда настрани. Отива и носи една чанта, найлонова, обикновена, а в нея една стара нощница, торба с превръзки и сапун.
— Мелиса, гладна ли си, жадна ли си?
— Не, ще ям по-късно. Не се притеснявайте, нямам нужда от много." И за първи път Мелиса се усмихва.
Излизам от родилното. Чака ме нисък мъж.
„Аз съм съпругът на Мелиса. Мелиса добра ли е? "
— Да — казвам, поглеждайки го. Носена, но чиста тениска, голям анцуг и скъсани маратонки. Ръце, груби, ранени. "Тя роди и бебето е добре". Той изглежда щастлив.
„Моля, дайте това на Мелиса“, казва ми той, подавайки ми малка кутия бисквити и сок.
„Накарайте я да яде, бебето трябва да суче, а аз утре ще дойда... Тръгвам сега, трябва да работя".
Тръгвам си пълен с тъга. Това е реалността. Тук около мен.
На следващия ден отивам на визитация при нея. Тя ми се усмихва. Мирише на сапун, косата й е измита и носи нощницата за бременни от раждането, която е чиста.
Тя разбира погледа ми. Поглежда ме в очите и казва.
„Изпрах я и я изсуших. Горещо е. Вижте" — казва тя, сочейки нощното си шкафче.
Сокове, вафли, бисквити, шоколади...
„Дадоха ми ги, не съм ги взела аз... Казват ми, яж Мелиса, виж колко си слаба, а ние сме дебели".
Усмихвам се и се оглеждам... Тези прекрасни жени в стаята изпитват необходимост да й помогнат и са й донесли всичко - от превръзки до храна, без да я засегнат по някакъв начин...
Наближава денят на изписване от болницата. На тръгване Мелиса идва да ми благодари.
„Благодаря за бебешките неща. Не трябваше...“.
— Хайде, Мелиса, спокойно. Това е нищо."
„Много Ви благодаря…“
А той ги чака... Целува ги по косите и подарява на Мелиса роза... Точно така...
Гледам ги и си мисля... Колко му трябва на човек наистина, за да бъде щастлив? Наистина не знам...
