Когато баща ми напусна семейството, бях на 10 години, но разбирах всичко перфектно. Срещна друга жена и родителите мr се разведоха.
Майка ми имаше голямо семейство, така че баща ми и роднините му не ми липсваха много. Скоро имахме втори баща. Чичо Олег е мил и благороден човек, всъщност той ме отгледа.
Минаха много години. Нямаше нито една дума от баща ми или семейството му. Никой не дойде, никой дори не се обади. Във важни моменти от живота ми: дипломиране, постъпване в университет, сватба - само вторият ми баща беше наблизо.
Сега съм възрастна, завърших Филологическия факултет и работя като учител. Имам съпруг Андрей и две дъщери: Надежда и Вероника. Но преди месец неочаквано се обади баба Валя. Със сълзи на очи тя молеше да дойде и се оплакваше от здравето си. Но аз й отказах:
„Когато баща ми ме изостави като малко момиче, ти също ме забрави.“ Защо да идвам сега?
Скоро самият баща се обади и убеждаваше:
- Баба ти иска да те види, това е последната й молба. Не се възгордявай!
- Справих се без теб толкова много години, какво се промени сега?
Майка ми все още таи злоба към баща ми и е категорично против да ходя някъде:
- Нямаме нужда от нейните сълзи или от това семейство!
Съмнявам се. Дори казах на моята приятелка и тя ме подкрепи:
„Чудиш се с кого е живял баща ви през всичките тези години, нали?“ Той те изостави, когато беше още дете и дори не знаеш как се е развил животът му. А баба ти? Не искаш ли да я погледнеш в очите? Разбери дали тя го еподкрепила или просто се страхуваше да се намеси? Не, трябва да отидеш!
Сякаш се разкъсвам между две страни: от една страна болката от детството, от друга чувството за отговорност към тези хора. Какво трябва да направя??
