Прекарах по-голямата част от живота си, печелейки пари, всичко това, за да помогна на децата, но никога не съм печелила дори благодарност.
Работих в Португалия 15 години. Спестявах от всичко, лишавах се от най-важното.
Но преди две години спрях да изпращам пари, оставяйки само редки подаръци. Тогава синът ми ме нападна:
- Защо не помагаш вече? Разбираш ли изобщо колко трудно се живее с такива цени сега!
„Купих ти къща и кола, мисля, че това е достатъчно.“ Освен това редовно ви изпращах подаръци. И аз трябва да отделя нещо за старините си. Или мислите, че трябва да живея в бедност?
- Но "твоят апартамент" е обикновена панелка,а ние искахме да живеем в нова кооперация. И нашата кола не е последен модел. Можеше да поработиш по-усърдно. Помогна на дъщеря си с бизнес, но нас ни лиши.
„Дадох й точно същата сума като на теб за колата.“
Този разговор бързо прерасна в кавга, след което синът ми се обиди на мен и не искаше да общува повече.
С дъщеря ми нямаше такива проблеми. Тя и съпругът й отвориха кафене в нашия град и направиха добри пари. Нещо повече, дъщеря ми дори ми помогна с ремонта на дома.
Когато се върнах вкъщи, синът ми веднага ми писа и ме попита дали съм донесла подаръци за внуците си.
Да, донесох подаръци за внуците си. Но нищо за сина ми и снаха ми. Никога не са мислили за мен, докато не са имали нужда от пари. Така че сега и аз не ги помня. Като майка смятам, че съм направила повече от достатъчно за децата си. Ако имат нужда от нещо по-добро, нека сами си го заслужат - само ще им се радвам.
Сега живея за себе си. Децата са пораснали, нека работят и се осигуряват сами, а не да разчитат на моите пари.
Греша ли?
