Беше най-обикновена сутрин, когато около 8:30 часа, дойде един възрастен мъж на около 80, за да премахнат шевовете от палеца на ръката си. Беше очевидно, че бърза.
Аз поклатих глава и го поканих да седне, знаейки, че всички лекари са заети и ще могат да му помогнат след не по-малко от час. Въпреки това, докато го гледах как известна тъга в очите поглеждаше часовника, в мен трепна състрадание. И реших – в момента нямам други пациенти, сега е моментът да се заема с раната му.
Погледнах пръста му, видях, че раната зараства добре и след като се посъветвах с един от лекарите, взех необходимите инструменти за сваляне на конците, както и лекарства за раната.
Хващайки пръста му, ние седяхме близо един до друг и нямаше как да не поговорим. Не устоях и го попитах:
- Трябва да имате среща, за да бързате толкова.
- Не, не точно. Аз трябва да ида в болницата, за да нахраня болната си съпруга.
Тогава попитах какво ѝ е. И старецът отговори, че за съжаление са ѝ открили болестта на Алцхаймер. Докато говорехме, аз махнах шевовете и приключих с обработката на раната му. Поглеждайки към часовника, аз попитах дали тя ще се тревожи, ако той закъснее малко.
За моя изненада, събеседникът ми каза, че тя, уви, не помни последните си пет години.
- Тя дори не знае, че ходя при нея – поклащайки глава, добави той.
Изумен, възкликнах:
- И все пак сте там всяка сутрин, въпреки че тя дори не знае кой сте вие?
Той се усмихна бащински и потупа ръката ми:
- Тя не знае кой съм аз, но аз знам коя е тя.
