През последните пет години живея в Италия и дори не мисля да се връщам у дома, защото няма при кого да се върна. След смъртта на съпруга ми останах сама с две деца: 16-годишен син и 14-годишна дъщеря.
Синът реши да дострои къщата, започната от баща му, а аз финансирах целия строеж.
След това няколко години спестявах пари, за да помогна на дъщеря ми да си купи апартамент - тя искаше собствен дом. Синът обеща, че ще ремонтира и реконструира къщата ни, където живеехме преди. Аз също финансирах изцяло този проект, защото имах нужда от място, където да се върна. Така пет години от живота ми отлетяха. Когато майка ми почина, се върнах у дома с надеждата най-накрая да остана в родината си. Но ме чакаше горчиво разочарование.
Когато се приближих до къщата си, видях добре поддържаната, красива къща на сина ми, но не ме пуснаха през портата. Снахата излезе и дори не ме покани да вляза, каза, че мъжът й го няма вкъщи. Представете си състоянието ми: Току-що пристигнах от пътя и не ме пуснаха в къщата, построена с моите пари! След това отидох при дъщеря ми. Тя ме нахрани, прие подаръците, но не предложи да остана през нощта или дори да си взема душ. Тя обясни, че апартаментът е малък, децата са в една стая, тя и мъжът й са в друга. Например, не съм дала достатъчно пари, за да си купят тристаен апартамент.
Сестра ми взе къщата на майка ми за себе си, твърдейки, че се е грижила за майка ми, докато аз печеля пари за децата си, които всяка година почиваха в Турция, без да отнесат и филийка хляб на баба си. Пренощувах при една съседка, а на другия ден пак тръгнах за Италия.
Изминаха пет години. През лятото дъщеря ми дойде да ме посети в Италия с надеждата да получи пари, но аз дадох само 200 евро и казах, че „хазната е затворена“. Сега спестявам за себе си, защото разбирам, че няма на кого да разчитам.
