"Казвам се Анелия, от Пазарджик съм и съм осиновителка", казва жена, която е осиновила дете . Истината е, че тя не се казва Анелия и не е от Пазарджик.
"Когато се омъжих, очаквах едва ли не нещата да потръгнат по мед и масло - започва историята си Анелия. - И колко и разумна да се смятам и неподдаваща се на измамен романтизъм, явно приказките за принцеси са ми оказали влияние. Но едва ли съм единствената, която мечтае да изпълни заветното "живели дълго и щастливо". Сключването на брак обаче не е еквивалент на създаване на семейство. Трябваше да го науча по трудния път. Не знам как е в много големите градове, аз лично цял живот съм живяла в такъв, който хем не е малък, хем слуховете и клюките се разнасят така бързо, че понякога ми се струва, че едва ли не е най-малкият. Истината е, че очакванията, че ще забременея започнаха още от деня след сватбата.
Буквално имах чувството, че всеки се взира в корема ми още преди дори да съм свикнала с новата си фамилия. И под всеки нямам предвид мъжа си и нашите родители, а целия град - от далечните роднини, през съседите, до тези, с които по принцип само си кимахме. Беше ужасно - но тогава дори не предполагах, че ще става все по-зле. Не можах да си спестя какви ли не болезнени процедури, изследвания, опити... но поне на вас мога да ви спестя детайлите, защото така или иначе години опити не дадоха никакъв резултат.
Имаше период, когато животът ми се беше превърнал в циклично колебание от еуфорична надежда към стремглаво рухване в депресия. Живеех в затворен кръг. С течение на месеците и годините любопитните погледи започнаха да стават укорителни, обвинителни, дори подигравателни", споделя болката си жената пред "168 часа".
Дъщеричката на така начерената Анелия е на 9 годинки, но още не знае, че е осиновена.
