От години не посещавах майка си, защото бях погълнат от собствения си живот. Но един ден трябваше да взема някакви документи от дома ѝ и най-накрая долетях до нея, за да намеря семейния дом разрушен и запустял.
Мама ме отгледа сама, след като баща ми си тръгна от нас.
Въпреки че беше тъжна, тя ме изпрати да уча и да живея в Ню Йорк, докато тя остана в Калифорния. Поддържахме връзка през първите ми няколко години там и й се обаждах винаги, когато имах време.
Мама така и не успя да ме посети в Ню Йорк през годините ми в колежа. Основният ни начин на комуникация беше чрез телефонни обаждания и въпреки че с времето те започнаха да намаляват, тя все още ги ценеше много.
Когато бях на път да завърша университета, й се обадих, за да я поканя на гости. “Здравей, мамо!” казах по телефона.
“Здравей, Адам, толкова ми е приятно да те чуя! Как си ?” – каза тя развълнувано.
“Добре съм, мамо! Обаждам се, защото след две седмици най-накрая ще завърша училище. Ще можеш ли да дойдеш?” Попитах.
Усещах колко горда е мама, докато щастливо ме поздравяваше. Тя би направила всичко, за да види как скъпоценният ѝ син върви, за да получи дипломата си. “Разбира се, Адам. Ще дойда. Няма да го пропусна! Толкова се гордея с теб!” – изчурулика тя по време на разговора.
След като приключила разговора, мама продължила да търси полети до Ню Йорк. Тя се изненада, като видя колко скъпи са полетите, и веднага осъзна, че няма достатъчно пари, за да купи двупосочен билет и специален подарък за дипломирането ми.
Затова реши да се заеме с допълнителна работа като детегледачка и да работи дълги часове, за да изкара допълнителни пари. Когато почувствала, че има достатъчно спестявания, развълнувано купила билета и отишла в универсалния магазин, за да ми купи подарък.
След няколко минути разглеждане мама избра часовник. Тя осъзнаваше, че всеки професионалист се нуждае от хубав и приличен часовник, затова искаше да подари такъв и на мен. Беше сигурна, че ще си намеря добра работа веднага след дипломирането си, така че беше там и гордо ми купи часовник.
“Моля, опаковайте го хубаво с панделка”, каза тя на продавачката. “Това е подарък за дипломирането на сина ми. Той се дипломира в най-добрия университет в Ню Йорк!” – развълнува се тя.
“Това е страхотно! Трябва да сте толкова горди. Поздравления!” – каза продавачката, докато опаковаше часовника.
Няколко дни по-късно мама развълнувано се отправи към Ню Йорк. Взех я от летището и заедно потеглихме към моя кампус, където скоро щеше да започне церемонията по дипломирането.
Мама развълнувано извади мобилния си телефон и започна да прави снимки. Когато дойде моят ред да получа дипломата си, тя не можа да се сдържи да не се изправи и да не се развесели от сърце.
“Това е моят син!” – възкликна тя.
След церемонията се срещнах с мама и я обгърнах с прегръдка. “О, сине, поздравления!” – каза тя, докато се прегръщахме.
“Благодаря, мамо. Нищо от това не беше възможно без теб”, усмихнах се аз. “Хайде сега да вечеряме добре”, казах и тръгнах с мама към изхода на университета.
Същата вечер двамата с мама се насладихме на пищна вечеря в елитен стекхаус в Ню Йорк. Първоначално мама беше притеснена от цената, но аз я успокоих. “Работя на непълно работно време, успоредно с обучението си, мамо. Тази вечер е за моя сметка. Това е един малък начин да ти благодаря за всичко, което си направила за мен”, казах ѝ, като стиснах нежно ръката ѝ.
Мама се разплака. Беше толкова благодарна, че съм израснал като толкова мил джентълмен. “Гордея се с теб, сине – каза тя. “Аз също ти подарих нещо. Не е нищо голямо, но се надявам да ти хареса”.
Тя извади кутията с подаръка и ми я подаде. “Наистина не трябваше да ми купуваш нищо, мамо”, казах, когато я отворих.
Когато мама обясни, че е купила часовника, за да мога да го нося на работа, бях трогната. “Това е красиво, мамо. Благодаря ти”, казах с широка усмивка на лицето си. “Ще го нося на работа всеки ден. Така ще те имам винаги до себе си.”
Двамата с мама прекарахме остатъка от нощта в разговори, снимки и просто наслаждавайки се на забележителностите на Ню Йорк.
След още няколко дни в Ню Йорк мама трябваше да лети обратно за Калифорния. “Ще дойдеш ли скоро у дома, Адам?”, попита тя.
“Ще се опитам, мамо. Имам няколко интервюта за работа, така че не съм сигурен кога ще успея. Обещавам обаче да се обадя” – уверих я.
За съжаление това обещание беше краткотрайно. Години наред проверявах мама от време на време, но след това станах толкова зает с работа на Уолстрийт и поддържане на връзката с приятелката ми-модел, че тези обаждания станаха твърде малко. А след това съвсем спряха.
В един от последните ни разговори мама спомена, че се чувства потисната, най-вече защото се чувства сама. “Отслабнах и не ми се яде много, Адам”, каза ми тя.
“Трябва да ядеш, мамо. Защо не си поговориш със съседите или не се разходиш в парка?” Отговорих.
Тогава не схващах напълно дълбочината на чувствата ѝ. Мама беше депресирана, защото се чувстваше сама.
Наречете съдба това, че един ден реших да създам своя собствена фирма в Ню Йорк. За целта ми трябваха документи от Калифорния, които не можех да помоля мама просто да изпрати по пощата. Затова в последния момент отлетях обратно вкъщи и се отправих към дома ни, без да ѝ кажа. Но когато стигнах там, не очаквах това, което видях.
Къщата беше сянка на предишното си аз, рушаща се и покрита с паяжини. Оградите лежаха срутени, а моравата беше обрасла с растителност, недокосната сякаш от години. Надникнах вътре и видях само празнота и няколко разхвърляни парчета повредени мебели.
Започнах да звъня на мама, но тя не отговаряше, затова отидох до къщата на съседа ни, за да го попитам какво се е случило.
“Здравейте, господин Грийн” – поздравих го.
“Адам? Това ти ли си?” – попита той. “Какво правиш тук?”
“Къде е мама, г-н Грийн? Какво стана с нашата къща?” Попитах, като се чувствах едновременно виновен и уплашен.
“О, ами, помните ли онази буря, която връхлетя Калифорния преди няколко месеца? Къщите ни бяха сериозно повредени. Майка ти нямаше достатъчно пари, за да ги ремонтира, а и каза, че не иска да те натоварва, затова се премести в старчески дом – обясни господин Грийн.
“Какво? Защо не знам нищо от това?” Казах, шокиран. “Къде е старческият ѝ дом?” Попитах.
След като получих адреса, бързо се отправих натам. Когато пристигнах, видях мама, слаба и в инвалидна количка. “Мамо”, казах през сълзи, докато се приближавах към нея.
“Адам? Какво правиш тук?” Мама попита.
“Мамо, много съжалявам, че не ти обърнах повече внимание. Съжалявам, че не бях до теб, когато най-много се нуждаеше от мен”, признах, а сълзите се стичаха по лицето ми, докато коленичих пред инвалидната ѝ количка.
“Адам, престани с тези глупости и се изправи – настоя мама и протегна ръка, за да ме вдигне. Аз поклатих глава и се вкопчих в коленете ѝ, а мама не можеше да не се разплаче. Тя мислеше, че никога повече няма да ме види, а това, че ме видя там, на живо, да моля за прошка, я накара да се почувства едновременно трогната и облекчена.
“Много съжалявам, мамо. Не е нужно никога повече да бъдеш сама – казах аз и поклатих глава. “Ще живея с теб и ще се грижа за теб”, обещах.
Този път наистина спазих обещанието си.
Оправих стария ни дом и изведох мама от старческия дом, след като той беше завършен. Също така реших да започна бизнеса си в Калифорния вместо в Ню Йорк и помолих приятелката си да се премести при нас.
Оттогава тримата живеем щастливо заедно.
Това, което искам да подчертая тук, е колко е важно да поддържаме връзка с близките си, независимо от изискванията на живота или разстоянията. Години наред приемах майка си за даденост, само за да открия, че пренебрегвам най-ценния дар, който имам – нейната непоколебима любов и подкрепа.
