Младо момиче сираче, което споделя храната си с бездомен просяк на улицата близо до къщата си, е изумена, когато той се връща, за да я осинови.
Марлийн Халей се прибираше пеша от училище всеки ден покрай един и същи ъгъл. Това не беше нейният истински дом.
Беше трудно. Не че приемните й родители не бяха мили, защото бяха. Просто имаха още три деца, за които да се грижат. Понякога Марлийн се чувстваше много сама, докато не срещна Брад.
Марлийн забеляза Брад да седи на ъгъла на нейната улица. Носеше дрипави дрехи, косата и брадата му бяха рошави и сплъстени, но очите му бяха много тъжни.
Тя знаеше каква е тази тъга. Беше виждала същия този изгубен, объркан поглед в собственото си огледало хиляди пъти.
Един ден Марлийн събра смелост и заговори с мъжа. — Здравейте — каза тя. — И ти ли имаш разбито сърце?
Мъжът гледаше надолу, но вдигна глава и се взря в Марлийн. „Разбито сърце?“ попита той. — Да, да… Но откъде знаеш?
Любовта ни дава куража да оставим настрана тъгата си и да живеем отново.
Марлийн седна до мъжа. „Знам, защото и моята е счупена“, обясни тя. „Виждам в очите ти, че не можеш да се прибереш у дома, също като мен.
Мъжът вдигна ръце, за да покрие лицето си, и Марлийн видя, че раменете му треперят, сякаш плачеше. Тя го докосна нежно. — Съжалявам — каза тя. „Не исках да те разплача…“
— Всичко е наред — каза мъжът. „Знаеш ли, понякога плачът е полезен за теб. Изчиства паяжините от сърцето.“
— Паяжини? – попита Марлене. „Имаш ли ПАЯЦИ в сърцето си? Мда! Мразя паяците!“
— Е — каза мъжът. „Когато сърцето ти се разбие, понякога паяжините са всичко, което го държи заедно. Освен това харесвам паяци.“
Марлийн се изкиска. „Eensy, Weensy паяци?“ тя попита. „Не благодаря!“
— Аз съм Брад — каза мъжът. „Седя в този ъгъл от две години и никой никога не ме е питал… нито е забелязал, че съм тъжен.“
— Знам… — каза Марлийн. „Мисля, че хората се плашат, когато видят, че някой не е щастлив. Мислят си, че тъгата се развива, като грип.“
— Е, защо си тъжен? Брад попита Марлийн. И така, малкото момиченце му разказа всичко за родителите си и как е съвсем сама на света и колко самотна е.
— Но защо седиш тук? – попита тя Брад.
Той извърна лице засрамен. „Чакам хората да ми дадат пари…“, каза той. — За да мога да си купя храна.
„Гладен ли си?“ — попита Марлене. — Имам храна! Тя бръкна в училищната си чанта и извади мек сандвич с пълнеж, излизащ отстрани.
Брад прие сандвича и каза на Марлийн, че е вкусен. „Направих го сама“, каза гордо Марлийн. „Това е моя специална рецепта. Фъстъчено масло и майонеза!“
Оттогава нататък не минаваше ден, в който Марлийн да не се отби на път за вкъщи, за да занесе сандвич на Брад и да поговори с приятеля си. Тя просто вече не можеше да си представи деня си без Брад.
Но един ден, когато тя стигна до ъгъла, него просто го нямаше! Тя изтича до близкото кафене и попита сервитьора: „Видя ли моя приятел, Брад?“
Сервитьорът каза: „Имате предвид бездомника, който седи на този ъгъл?“
— Да — каза Марлийн. — Това е Брад.
— Ти ли си Марлен? – попита сервитьорът. — Той остави писмо за теб.
Той подаде на Марлийн нагънат лист хартия. Марлийн го разгъна и прочете: „Скъпа Марлийн, съжалявам, но трябваше да замина, за да поправя сърцето си. Обещавам, че ще се върна един ден скоро. Твоят приятел, Брад.“
Марлен беше много тъжна и отново много самотна. Всеки път, когато минаваше покрай ъгъла на Брад, тя плачеше, което означаваше, че плаче почти всеки ден.
Приемната майка на Марлен й се скара: „Спри да плачеш! Ще измиеш синьото от очите си. Защо плачеш толкова много?“
„Единственият ми приятел го няма“, каза Марлийн. „И не мисля, че някога ще го видя отново. Майка ми и баща ми казаха, че ще се върнат, но никога не го направиха. Не мисля, че и Брад ще се върне.“
Но Марлийн грешеше, защото осемнадесет месеца по-късно Брад се върна. Марлийн видя голяма луксозна кола, паркирана пред вратата на приемните й родители, и когато влезе, Брад беше там!
Изглеждаше много различно. Лицето му беше гладко, косата му беше подстригана и носеше много хубави дрехи. Но въпреки разликите, Марлене го позна веднага, защото все още имаше същите мили, тъжни очи.
— Брад! – извика тя и се затича да го прегърне. — Защо си отиде?
— Знаеш ли — каза Брад. „Преди няколко години бях щастлив човек. Рисувах картини, които хората искаха да купят, а аз и жена ми щяхме да имаме бебе.
„Но когато дойде времето да се роди бебето ни, нещо се обърка много. Жена ми и бебето умряха и мисля, че част от мен също умря. Не можех да рисувам повече.
„Така че просто се отказах от живота и от себе си – докато не срещнах теб, Марлийн. Когато ми даде онези сандвичи с фъстъчено масло и майонеза, ти направи повече от това да нахраниш тялото ми, ти нахрани душата ми.
„Реших, че и аз искам да ти дам нещо. Затова отидох при приятел, който притежава художествена галерия, помолих за работа, за да мога да купя платна и бои, и започнах да рисувам отново.
„Когато моят приятел видя новата ми работа, той беше много развълнуван. Каза, че картината ми е още по-добра от преди, и ги постави в галерията си. И знаете ли какво? Хората започнаха да ги купуват!
„Тогава имах шоу… Е, накратко, взех си къща и малко дрехи и отидох в Службата за деца. Квалифицирах се като приемен родител.
„Искам да те попитам дали искаш да бъдеш моето малко момиченце, Марлене. Ако искаш, казват, че след една година мога да те осиновя и ние можем да бъдем семейство!“
Марлийн започна да плаче толкова силно, че Брад се разтревожи. „Мама и татко ми казаха, че ще се върнат, но не го направиха“, изхлипа тя. — Ти обеща и се върна, наистина се върна!
Брад силно прегърна Марлийн и каза: „Марлийн, обещавам ти, че отсега нататък никога повече няма да си тръгна. Ние ще бъдем семейство!“
Какво можем да научим от тази история?
Трябва да погледнем в миналото, за да надникнем в нечие сърце. Марлийн видя, че Брад е тъжен и самотен и започна да говори с него, докато повечето хора просто минаваха.
Любовта ни дава куража да оставим настрана тъгата си и да живеем отново. Марлийн вдъхнови Брад да започне да рисува отново и да си върне живота.
Споделете тази история с приятелите си. Може да озари деня им и да ги вдъхнови.
