Мислех, че изживявам мечтата си, когато се омъжих за Дамян, но всичко се превърна в кошмар още преди приема. В крайна сметка погребах съпруга си три дни след сватбата ни...
Това не е нещо, което мога да споделя с хората около мен, затова използвам анонимността на интернет. Можеш да ме наричаш Пейдж. Аз съм на 28 и само преди няколко месеца бях перфектната булка.
Но мъжът, когото наричах своя сродна душа – Дамян – почина малко след като казахме „Да“. Казват, че когато умираш, целият ти живот минава пред очите ти, но в онзи момент пред мен премина всяка наша обща секунда – когато го видях да пада на земята.
Запознахме се в малко кафене, където работех почасово. Той беше от онези тихи, учтиви клиенти, които винаги оставят щедър бакшиш и четат книга, докато пият кафето си.
Влюбих се в него още от пръв поглед. Но когато ме покани на среща, бях шокирана. Беше прекрасен – с изразителните си скули, топлите лешникови очи и тихата си увереност.
Аз бях обикновено момиче от по-ниската средна класа и не можех да повярвам, че той наистина се интересува от мен. Но го направи. Още на първата ни среща, докато се разхождахме по местния кей, усетихме, че сме създадени един за друг.
Само година по-късно стояхме пред олтара, заобиколени от най-близките си приятели. Това беше най-щастливият ден в живота ми. Дамян не спираше да се усмихва, докато аз плачех, четейки обетите си. Предстоеше ни нова, невероятна глава в живота.
Но този сън приключи внезапно.
Малко преди приема, докато се снимаше с приятелите си, Дамян внезапно се свлече. Отначало си помислих, че се шегува. Но когато не се изправи, замръзнах.
Хората се струпаха около него, някой извика Бърза помощ. Парамедиците се опитаха да го спасят, точно там, на дансинга... но нищо не помогна.
Откараха го по спешност в болница, а аз ги последвах, замаяна. Часове по-късно един лекар излезе със сериозно изражение и ми съобщи, че Дамян не е успял.
Инфаркт.
Беше само на 32 години. Как може здрав млад мъж да умре толкова внезапно?
Следващите дни минаха като в мъгла. Едва се държах на краката си. Всичко беше размазано, докато не дойде денят на погребението. Тогава се появи семейството му.
Бях ги срещала само веднъж преди това и още тогава разбрах, че нещо не е наред.
Дамян ме беше предупредил за тях, но не ми беше казал всичко. Осиновителите му бяха студени, контролиращи... сноби. Един от приятелите му, Адам, ми довери, че са и много богати.
— Дамян не ти каза за богатството на семейството си, защото не искаше това да повлияе на начина, по който го виждаш — прошепна ми той.
И наистина – никога не бях подозирала. Знаех само, че Дамян има успешен бизнес. Но сега всичко започна да ми се изяснява. Вероятно това беше и причината родителите му да не одобряват връзката ни. Не идвах от „правилното“ семейство.
Седяха на погребението, хвърляйки ми унищожителни погледи.
Чух майка му да шепне на някого:
— Тя сигурно е била с него заради парите. Обадете се на адвоката ни.
Искаше ми се да изкрещя, че дори не знаех за богатството му. Но какво щеше да промени това? Те вече бяха решили, че съм виновна. А аз нямах сили да се боря.
Три дни след погребението вече не издържах. Апартаментът ми беше задушаващо празен. Всеки ъгъл ми напомняше за него.
А после започнаха да звънят.
Семейството му.
Не отговарях, но гласовите им съобщения ме плашеха.
Трябваше да избягам.
Хвърлих няколко дрехи в малък куфар, взех паспорта си и извиках такси. Нямах конкретен план. Просто знаех, че трябва да напусна града. Или страната.
Качих се на задната седалка и се загледах през прозореца, опитвайки се да се успокоя.
— Затегнете колана си, моля.
Замръзнах.
Познах този глас.
Обърнах се бавно и вперих поглед в огледалото за обратно виждане.
Тези очи.
Тези безпогрешни лешникови очи.
— Дамян? — изграчих. — Но... как?
Той отклони колата към една тиха уличка и паркира. За момент не каза нищо.
После се обърна към мен и тихо прошепна:
— Съжалявам, Пейдж. Знам, че е много за приемане. Ще ти обясня всичко. Моля те... не ме мрази.
Седях, вторачена в него, неспособна да повярвам на ушите си.
Той започна да разказва.
За семейството си. За бизнеса им. За тъмните сделки, в които са замесени. За това как го осиновили, само за да използват ума му.
Как, когато решил да се измъкне, те го заплашили... а после заплашили мен.
— Не можех да им позволя да те докоснат — каза той, като притисна длан към лицето си. — Единственият начин да ви защитя и двамата беше... да умра.
Разказа ми как е инсценирал всичко.
Как е взел лекарство, което забавя сърдечния ритъм.
Как е подкупил правилните хора.
Как е фалшифицирал смъртта си.
Слушах, без да вярвам.
— ПОСТАВИ МЕ В АДА! — изкрещях. — НАПРАВИ МЕ ВДОВИЦА НА СОБСТВЕНАТА МИ СВАТБА!
— Знам. Прости ми.
В онази нощ само крещях.
Но седмици по-късно разбрах...
Все още го обичах.
Вдигнах телефона и набрах номера му.
— Пейдж? — отговори той, изненадан.
— Къде си? Ще дойда при теб.
Сега живеем в друга държава. Говорим на напълно различен език, но плажът е на 30 минути.
И този път бяхме свободни.
