На 26 април 1986 г. в Чернобилската АЕЦ "Ленин" се случва най-тежката авария, позната в историята на ядрената енергетика, пишат от ПИК. Убийствен радиационен облак преминава през СССР , Скандинавия и стига до Източна Европа .
Два дни след аварията съветското партийно и държавно ръководство мълчи.
„Не знаехме нищо за аварията. Мой съученик, морски капитан, си дойде от далечно плаване и ни отвори очите”, разказва дългогодишният пловдивски журналист Георги Петров пред „Марица”.
„Дойде да види болната си майка, видяхме се в редакцията на „Комсомолска искра” срещу радиото”, обяснява Петров, който през пролетта на 1986-а бил журналист в популярния младежки седмичник.
Пили кафе и морският капитан, който пристигал от Испания, споделил с приятелите си, че нещо страшно става по света - в Европа се говорело, че е избухнала атомна централа .
„Това беше първата информация, която получих за страшния инцидент, вероятно е било на 27 или 28 април”, обяснява журналистът.
Казал на колеги, които по същия начин нямали идея за инцидента. Вечерта слушали емисията на Би Би Си и така полека-лека страшната истина лъснала. „Това не значи, че сме го написали. А и бяхме седмичник, излизахме в понеделник”, разказва Петров.
Всекидневниците в Пловдив тогава не написали нищо. На 1 май 1986 г. в Пловдив се състояла традиционната масова манифестация по случай Международния ден на труда.
Когато излязла информацията и не можело вече да се крие, управляващите започнали да говорят, че става въпрос за малка авария, че Съветският съюз има средства и сили да се справи с инцидента. Паника в днешния смисъл на думата в Пловдив не е имало, обясняват очевидци. Хората си говорели по кръчмите: „Пак ни прецакаха! Най-любопитните започнали да ровят в енциклопедии данни за верижната ядрена реакция”.
Такава беше системата, че ако преди 30 г. някой в Пловдив е знаел за катастрофата, то това най-много е бил първият секретар на ГК на БКП. Той заедно с шефа на окръжното МВР и командващият Втора армия бяха факторите. Щом нареждането от горе е било да си траят, всички са замълчали.
„Само да не излезе, че се правя на герой дисидент. И аз като всички тогава съм си траел”, казва Георги Петров.
Подразделения на Ракетно-тактическата база в Марино поле пътуват около 1 май 1986 г. от България за Капустин Яр в тогавашния СССР, за да тренират изстрелването на ракета СС20. Придвижването става със специална влакова композиция, обичайно пътуването продължава 4-5 дни, а маршрутът от граничния пункт Унгени на границата на Румъния със СССР до Капустин Яр минава съвсем близо до Чернобил. В България обаче информацията за ядрена авария в съветската електроцентрала не е публично оповестена и българските ракетчици - офицери и войници, отиват на учението, но без да знаят за катастрофата, която вече е разтърсила света.
„Още след Унгени влаковата композиция бе отклонена от обичайния маршрут и бе насочена по жп линията покрай Черно море и град Николаев. Влакът обикаляше по два пъти по-дълго трасе, за да стигне до полигона за учението”, спомня си майор о. р. Стефан Груев, който по това време е старши лейтенант в Ракетно-тактическата база в Марино поле. Той е старши оператор на взвода по проверка на техническата батарея, която е необходимо да проведе тренировката по изстрелването на ядрената бойна глава.
„Бях в офицерския състав, но никой не ни обясни защо се променя маршрутът. Никой от нас не подозираше за случилото се в Чернобил. Нито офицерите знаехме, нито войниците разбраха в този момент за трагедията. Пристигнахме в Капустин Яр, проведохме стрелбите. Връщането бе по същия дълъг маршрут покрай Черно море и град Николаев - сами си обяснихме, че е бил променен, за да не попаднем в района с ядрено замърсяване”, коментира майор Груев. На войниците не било казано нищо. Бойците се хранили на открито без никакви предпазни мерки срещу радиацията.
