Променяла съм си косата … пъти. Многоточието не е печатна грешка или пропуск, просто пътите са толкова много, че не само не ми стигат пръстите на двете ръце и двата крака да ги преброя, но и паметта ми се оказва недостатъчна за това. Била съм слънчево руса, черно-синя, черна, черна с два руси кичура на бретона, патладжанена, фуксинова, на руси кичури, на кафяви кичури, с дълга коса, с къса коса, на класическо каре, на симетрично каре, с бретон, с много къс бретон (самоподстригах се, докато косата ми беше мокра, а след като изсъхна, ужасната къса истина ме блъсна от огледалото), без бретон, с чуплива коса (накъдря ми се, когато съм на море), с бръснат врат, с кордели (в детска градина), гръндж кърпа (през пубертета), с олигофренски фибички…
За пръв път усетих силата на русото, когато бях със скандинавски оттенък. Патрулна кола с двама полицаи вътре спря потока от коли заради мен и пресякох там, където нямаше нито пешеходна пътека, нито светофар. Тогава си казах - това е блондинка power.
С черното нямах такава сполука. Бързо разбрах, че не е моят цвят. Всъщност светкавично бързо – още щом измих боята от косата си, a от огледалото ме гледаше жена с около 5 години по-стара от тази, която беше седнала на фризьорския стол преди около час.
Тази одисея от визии иде да покаже как използваме косата си като благодатно поле за изява на вътрешното желание да се променим.
Защо всъщност променяме прическата и цвета на косата си?
