Навремето един ГОЛЯМ ЧОВЕК ми каза, че ако децата ми не ми се ядосват и не ме намразят поне за едно нещо, значи не съм се справила.
А аз вярвам, че няма случайни неща.
За добро утро прочетох това и реших да го споделя с вас, приятели.
Момчето извика:
— Мразя те, мамо! Ти само знаеш как да ме командваш! Остави ме на мира!
Бащата току-що беше пристигнал от работа — изпотен, уморен. Чу виковете откъм портата и влезе с разтуптяно сърце.
— Не се притеснявай, скъпа. Остави го на мен.
Той отиде в стаята. Очите на сина бяха зачервени от ярост, гърдите му се повдигаха, сякаш беше пробягал маратон.
— Какво става?
— Татко, мама ме кара да правя всичко! Тя ми каза да затворя вратата и дори не бях аз този, който я отвори! Накара ме да измия чиниите и дори не ги бях изцапал!
Бащата слушаше всичко мълчаливо. После проговори с твърд глас:
— Върви и затвори вратата.
— Но татко, аз не…
— Хайдеее.
Без смелостта да го предизвика, момчето отиде.
При връщане:
— Сега измий чиниите.
— Но…
— Направи го.
Той ги изми.
— Лампата в банята свети. Иди и я изключи.
Той тръгна, мърморейки… но отиде.
Тази нощ той запази мълчание, не можа да разбере нищо, не прие това от родителите си. И като навърши 16 години, си стегна багажа и отиде да живее при приятел. Той се закле, че никога повече няма да стъпи в тази къща. Но имаше едно нещо, от което не можеше да се откаже: навикът! Затваряне на врати, които не беше отворил. Да изключи светлините, които не са били включени от него. Да почисти това, което не е изцапал. Това остана върху него като сурова татуировка.
На 18 години приятелят му и родителите на приятеля му останаха безработни. Хладилникът беше почти празен, сметките подредени като къщичка от карти. Той, без да учи, без опит, реши да търси работа. Той чу за свободна позиция на мениджър в голяма компания. Той се засмя вътрешно: „Мениджър? Аз?“ Но отиде.
При пристигането входът на компанията имаше отворена порта към двора и няколко прасета бяха на път да избягат. Той я затвори.
В коридора бяха хвърлени опаковки на пода. Той ги събра и ги хвърли в кошчето.
Вратата на банята беше отворена, лампата светеше. Той изключи лампата и затвори вратата.
Едва тогава влезе в стаята за интервю.
— Добро утро — каза жената зад бюрото. — Вие сте нает.
Той замръзна.
— Но… как? Вие дори не погледнахте автобиографията ми. Има много хора с обучение...
Тя се усмихна силно:
— Тук вътре, от входа по цялата фирма, има камери. Наблюдаваме всичко. Търсихме отговорен човек. Нямаше задължения, но защитихте нашите животни, погрижихте се за енергията и почистихте нашето пространство. Това не се преподава в училищата. Това се учи в къщи. И ти си го научил.
В този момент той усети, че земята изчезва под крака му. Той излезе с очи, пълни със сълзи. Не отиде в къщата на приятеля си. Не празнува с никого. Взе първия автобус и отиде право в къщата на баща си.
Когато старецът отвори вратата, синът го прегърна силно и извика в гърдите му:
— Татко… благодаря ти.
Бащата го прегърна в отговор и тихо отговори:
— Просто исках да те науча как да бъдеш велик. Дори в малките неща.
И в тази прегръдка той разбра. Който се научи да затваря врата, която не е отварял, един ден ще има врати, които се отварят сами.
Че който чисти мръсотията на другите, чисти и своето бъдеще.
П.С. Родители, колкото и да ви боли сърцето от риданията, капризите и крясъците на децата ви, стиснете зъби и създайте навици, които ще им помогнат в бъдеще. Децата, докато са малки, не знаят абсолютно нищо, мозъкът им е напълно празен (това е като хард диска на един чисто нов компютър — трябва да се напълни с неща и да се подреди в отделните папки), и ние възрастните сме длъжни да го напълним (мозъка) по такъв начин, че да не застрашава бъдещето им. От нас зависи какво ще сложим в техния мозък, защото те са най-важното и мило нещо в живота ни! Нали сте съгласни с това?
