Това е една история на Stan Kronev. Публикуваме я в оригиналната й версия:
Това е дядо Асен.
По шокиращото беше, че наблизо минаваха десетки хора и всички услужливо гледаха на другата страна и удобно предпочитаха да приспят съвестта си.
След като „възнаградих“ най-наглото момче с един задвратник, и тримата се разбягаха, като за себе си чух такива епитети и определения, каквито до сега не съм и предполагал че има. Върнах съдържанието в раницата на дядо Асен и му я подадох, заедно с небрежно сгънати 5лв. Човекът ме погледна благодарно, но после каза:
„Какво правиш бе момче. Я си взимай парите. На мен за какво са ми? Ти си млад – ще заведеш с тях някоя девойка да изядете по една торта. Ще се смеете, па ще я целунеш после. Все хубави неща.“
Сетне старецът извади своето разпокъсано протмоне и изброи 50 стотинки и тръгна към близката машина, като ме прикани да го последвам. Дядо Асен купи едно кафе и с треперещи ръце ми го подаде.
„Ето, за благодарност от дядо ти Асен. Да го помниш с хубаво.“
После ми се усмихна. Широко и така, както нито един от нас не може да се усмихне – с чиста душа.
Старият човек се върна на своето сепаре, приютен в една от близките автобусни спирки и продължи със закуската си. А аз нямаше как да не изтръпна. Младите, чисти (само тялом, разбира се) и модерни хора не струваха и стотинка в сравнение с дядо Асен. Те бяха всичко това от което се страхувам, а той – всичко това, което искам да приютя в душата си.
Сподели тази история, ако мислиш, че е поучителна!
