Репортер на „ШОУ” се свърза с певицата Тони Димитрова навръх великденските празници, когато тя току-що се бе завърнала от турнето си в Канада. За впечатленията си оттам и какви страсти и мисли вълнуват бургаската легенда, ето какво сподели за читателите на вестника самата тя:
- Тони, станала си рано...
- Откакто си пристигнах, не мога да спя.
Непрекъснато звънят по телефона и приятели, да ме чуят как съм, как съм пристигнала... Нещо още не мога да вляза в крак с часовете, а и времето е едно такова, потискащо...
- Как изкара в Канада?
- Беше прекрасно от гледна точка на срещите ми с хората, но умрях от студ. Не си бях взела май и най-подходящите дрехи, та се назъзнах като куче. Наложи се да си купя това-онова, за да се „опълча” на климатичните условия в Северна Америка. Бях тръгнала с една жилетка, ако това може да се нарече дебела дреха. Добре, че не се разболях! Иначе обиколихме с концерти 6 града в Канада и беше наистина прекрасно! Запознахме се със страхотни хора. Така че тялото ми се намръзна, но душата ми се стопли от тия срещи. Имаше емоции – и смях, и сълзи, от всичко по много!... Върнах се уморена, но с много хубави спомени.
- Ти пътува с Виктор Калев и колегата ти Руслан Карагьозов, нали?
- Да. И двамата са много готини хора и верни приятели. С Виктор приятелството ни е вече повече от десетина години. През всичките тези години ми е доказал колко много заслужава моята обич. Виктор е човек, който не само засвидетелства приятелство, той брани приятелството ни! Стотици пъти ми е доказвал това. Да не говорим колко трогателно-внимателен е бил винаги с мен! Нарича ме „Бонбониеро”, „Тонито” – имаме си наши, много мили обръщения. Споделяме си. Като идвам в София, ако разбере, че съм на хотел, прави огромен скандал. А аз предпочитам да спя в хотели, не ходя при роднини и приятели, даже при брат ми не спя във Варна, защото с този мой объркан режим на живот – на часовете на лягане и ставане, не искам да обременявам никого. Но с Виктор не мога да се разбера по тоя въпрос и като идвам в София, почти винаги спя при него
За да не наранявам милото му отношение към мен. Той, например, когато пътува в чужбина, оттам ми носи подаръци все едно съм му родна сестра! Откъде е запомнил, че нося обувки 37-и номер - имам цяла колекция от него изключително интересни модели! Изобщо станали сме като роднини - познавам родителите му, брат му, снаха му, аз съм кръстница на племенницата му Вяра – едно прекрасно дете! Въобще това е едно приятелство, което през годините си го „отглеждаме” и си държим на него.
- Не е ли малко тъжен човек извън сцената Виктор Калев? Като повечето комици…
- Не, той е просто много срамежлив, фин, деликатен човек. С тази професия – актьорската, човек трябва да бъде по-нахакан, но Виктор е по природа различен от този манталитет – той е много чувствителен човек и не обича публичността и натрапването на присъствие. Не е тъжен, а бих казала – малко притеснителен. Все гледа да не накърни, да не ощети някого с нещо. Иначе с него е постоянен купон – при него хуморът извира спонтанно, а за актьорското изпълнение е излишно да говоря – всички знаят колко е талантлив! Сега,в самолета си имахме една смешка – с едно тъничко гласче имитираше от време-на време някакъв човек:
„Аз пък нема да пушим!”. Много смешни моменти сме имали двамата! Миналият път, когато пътувахме до Канада, се юрнахме да купуваме подаръци – за всекиго по нещо. В един момент решихме, че ще сложим „стоката” в общ куфар. Хубаво, обаче Виктор като си разположи неговите дарове, и за моите не остана място. Купих втори куфар. А знаеш, че има ограничения с килограмите, та то излезе, да не ти разправям!... Тая година решихме да сме по-умерени. Пък и ни предстояха доста вътрешни полети, след като излетяхме от Ванкувър, та решихме да се съобразяваме какво купуваме. Бяхме много смешни, защото всяко нещо по магазините го преценявахме как е „на тегло”. Накрая даже взехме от организаторите на концертите един кантар. Голям смях падна с него. Виктор се качваше с куфара в ръка на кантара. „А, вика, давай още да пазаруваме - има за още един килограм!”.Напикахме се от смях докато си подреждахме багажа за обратния път. Голям майтап е с Виктор! Просто си му идва отвътре.
- Тони, ти беше ли в България, когато е починал съпругът на д-р Емилова? Знам, че си близка с нея...
- Аз разбрах на деветия ден от смъртта му. Тя не е искала да ме безпокои, милата, защото точно тогава аз бях в усилени репетиции в театъра. Научих от Диомов. Като ми каза той тъжната новина, аз й се обадих, а тя ми прие съболезнованията с: ”Не посмях да ти кажа, знам, че си много заета в момента”… Митко беше наистина нейното другарче, нейната подкрепа. В продължение на 40 и повече години е бил до нея, радваха се заедно на внучка. Митко като човек беше слънце! Тъжно ми е даже, като казвам „беше”!...
Двамата бяха навсякъде заедно. Той я придружаваше на лекциите й, а тя отбелязваше присъствието му много мило – закачаше го така с едно: ”И моят Митре, Митрето... еди-какво си!”. Той само се усмихваше кротко от стола си. Беше много скромен и благороден човек. Бог да го прости, мъчно ми е, че си отиде!... За последно се видяхме през януари - изненадаха ме вкъщи на рождения ми ден с една орхидея. Бяха тримата – д-р Емилова, Митко и Стилиян, режисьорът...
- Около теб има ли такъв човек, с когото да си неразделна?
- Не. Имам си разни мои тръпчици, които ту са успешни, ту не чак толкова, затова не обичам да говоря на тая тема.
- Дъщеря ти Магдалена расте...
- На 14 е вече, в трудната възраст. Заварих я сега пипната от някакъв вирус, та след малко се заемам с лечението й.
- Виждаш ли се с нейния баща?
- От година и половина – не. Просто има неща, с които винаги съм се съобразявала, но в един момент разбрах, че, когато това не е взаимно, губиш себеуважение, ако продължаваш за своя сметка да правиш компромиси. Години наред дори след като се разделихме, съм била отворена към този човек, но жестовете ми през годините изглежда останаха недооценени. Не сме си крещели, не сме се обиждали, но аз се отдръпнах, защото уважението трябва да е взаимно – така смятам. Имаше някога любов, дъщеря ми е от този човек, живели сме заедно, и аз винаги съм оценявала всичко това, но ето че стигнахме до този финал…
- А дъщеря ти общува ли с него?
- Ами, за жалост, той много не се присеща за нея в последните две години. Позабрави, че това дете все пак има нужда не само от майка, но и от баща!... Не си общуваме, и, направо да си призная - аз се чувствам изключително обидена. Не може доброто отношение да е едностранчиво. Когато някой се опитва да минава „гратис” покрай всичките грижи и ангажименти и напълно загърби бившите си близки хора, ей Богу, много е разочароващо!
Нашата връзка може да е бивша, но детето никога не може да бъде „бившо”!...
Когато се разделихме с баща й, Магдалена беше на 2. Сега вече е голяма, но не чак толкова, че да не преживява липсата на внимание. Не мога да се начудя как така се случи, че, след като се разделихме цивилизовано и останахме приятели с баща й години наред, сега стигнахме дотук! Нещо стана, какво не знам, но се обидих! Това е!...
- Да не би това да е някакъв комплекс у него от твоята все по-нарастваща известност?
- Не знам. Дори и така да е, аз лично с нищо не съм дала повод за такова отношение. Нито съм се правила, нито съм се държала като звезда. Аз съм просто една майка. Написах му нещо, казах му какво мисля, и с това приключих. Не беше честно! Не може така да „уволняваш” детето си!... От моя страна винаги е имал приятелство и уважение. Ако не е взаимно, по-добре да не се виждаме и да не се чуваме. Това не означава, че настройвам дъщеря ни срещу баща й. Напротив! Винаги й казвам: „Ти имаш един баща, друг нямаш, и трябва да го уважаваш!”. Но тя вече и сама може да прецени и да си избере какво поведение и отношение ще има към него. Защото тя е сега в една възраст, в която най-много има нужда от помощ. Не от назидание, а от разбиране. И не го получава…
- Кажи сега как се чувстваш в кожата на Едит Пиаф на сцената на бургаския театър? Пееш ли „Не, не съжалявам за нищо”?..
- О, да, и се питам дали всъщност тя не изразява огромните съжаления, които трупаме в живота си, докато казваме, че не съжаляваме за нищо?! Това се питах през цялото време, докато разучавах ролята и докато пея като една „реплика” на Едит Пиаф. Аз, например,
съжалявам за някои пропуснати неща в живота си
и за други, които са ми били „в повече”... Съжалявам, че е можело да си спестя поне няколко огорчения, поне няколко наивности, или няколко разочарования от хора, но пък това са били нещата от живота. Имам приятелства, които са рухнали... Слава Богу, те не са много, но и за тях човек трябва да съжалява. Изобщо сигурно всеки човек има за какво да съжалява. Аз съм човек, който не материализира нещата. Примерно, не мога да съжалявам, че не съм си купила кола или апартамент. Мен никога няма да ме чуеш да говоря за нещо такова или за пари. Съжалявам за чисто сърдечни неща, които оценявам като пропуснати и липсващи в живота ми.
- Съжаляваш ли за нещо в най-интимния си живот?
- Да, можело е да си спестя една-две връзки. В крайна сметка се оказаха губене на време. Виктор вярва в съдбата и много пъти ми е казвал: „Така е трябвало да стане!”… Не знам, може и да е прав...
- Допитвала ли си се до врачки и гледачки за бъдещето си?
- Не, не обичам.
- Никога не съм те питала за твоите родители. Само знам, че живеят наблизо до теб...
- Родителите ми са много скромни хора, които, да са ми живи и здрави, явно за добро, все ме учеха с „Дай по-скромно!”. Аз обаче малко съм им ядосана за тая „формула” и дори им го казах веднъж. Намирам, че това възпитание разви в мен една вредна деликатност. Човек не трябва да бъде деликатен, няма право дори да бъде деликатен, когато се изправя в „неделикатни” ситуации, в които трябва честно да изрази позиция. Научена съм да преглъщам. Родителите ми никога не са били по хвалбите. Аз не искам да ме хвалят, даже мисля, че когато не те хвалят много, имаш стимул да се доказваш, но все пак човек има нужда и от малко поощрение. Сега наскоро му казах на режисьора на постановката – Борето Чакринов: „Аз много ти благодаря, че не ме хвалиш!”, понеже Диомов веднъж похвали децата си от „Петте сезона”, и аз се пошегувах:
„А мен никога така не ме хвали!”
Диомов се обърна и ми каза нещо, което ще запомня за цял живот: „Ами, ти май затова успя бе, моето момиче!”… Така че сигурно за това не ме хвалеха и родителите ми, не знам!...
- Тони, твоята деликатност май наистина те постави в ролята на буфер по време на големия скандал между Диомов и Ева и Димитър Найденови...
- Ами, малко така се получи. Аз не знам дали съм и не искам да ме броят за „добричък” човек, но едно е сигурно – че аз съм почтен човек. И в този случай, в името на почтеността, аз в крайна сметка заех своята позиция. Беше гадно да бъда по средата на тази история, но в края на краищата аз избрах своята посока, която не е променена. В цялата тази грозна картина избрах да съм на страната на Диомов и не ме притеснява и сега да го кажа. Имам си своите причини. Това не значи, че ще оплюя другата страна в този скандал. Няма да ги оплюя, но отношенията са ни… то няма и отношения от доста време, така че - да са живи и здрави!...
- Ти беше в деликатна ситуация и с Кичка Бодурова...
- Нямам ни вест, ни кост от нея, както се казва. Нито държа да имам. Там всичко е приключено. И там имам позиция, която не се е променила във времето. Човек трябва да си държи на думата, да бъде коректен и почтен.
Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА
- Как изкара в Канада?
- Беше прекрасно от гледна точка на срещите ми с хората, но умрях от студ. Не си бях взела май и най-подходящите дрехи, та се назъзнах като куче. Наложи се да си купя това-онова, за да се „опълча” на климатичните условия в Северна Америка. Бях тръгнала с една жилетка, ако това може да се нарече дебела дреха. Добре, че не се разболях! Иначе обиколихме с концерти 6 града в Канада и беше наистина прекрасно! Запознахме се със страхотни хора. Така че тялото ми се намръзна, но душата ми се стопли от тия срещи. Имаше емоции – и смях, и сълзи, от всичко по много!... Върнах се уморена, но с много хубави спомени.
- Ти пътува с Виктор Калев и колегата ти Руслан Карагьозов, нали?
- Да. И двамата са много готини хора и верни приятели. С Виктор приятелството ни е вече повече от десетина години. През всичките тези години ми е доказал колко много заслужава моята обич. Виктор е човек, който не само засвидетелства приятелство, той брани приятелството ни! Стотици пъти ми е доказвал това. Да не говорим колко трогателно-внимателен е бил винаги с мен! Нарича ме „Бонбониеро”, „Тонито” – имаме си наши, много мили обръщения. Споделяме си. Като идвам в София, ако разбере, че съм на хотел, прави огромен скандал. А аз предпочитам да спя в хотели, не ходя при роднини и приятели, даже при брат ми не спя във Варна, защото с този мой объркан режим на живот – на часовете на лягане и ставане, не искам да обременявам никого. Но с Виктор не мога да се разбера по тоя въпрос и като идвам в София, почти винаги спя при него
За да не наранявам милото му отношение към мен. Той, например, когато пътува в чужбина, оттам ми носи подаръци все едно съм му родна сестра! Откъде е запомнил, че нося обувки 37-и номер - имам цяла колекция от него изключително интересни модели! Изобщо станали сме като роднини - познавам родителите му, брат му, снаха му, аз съм кръстница на племенницата му Вяра – едно прекрасно дете! Въобще това е едно приятелство, което през годините си го „отглеждаме” и си държим на него.
- Не е ли малко тъжен човек извън сцената Виктор Калев? Като повечето комици…
- Не, той е просто много срамежлив, фин, деликатен човек. С тази професия – актьорската, човек трябва да бъде по-нахакан, но Виктор е по природа различен от този манталитет – той е много чувствителен човек и не обича публичността и натрапването на присъствие. Не е тъжен, а бих казала – малко притеснителен. Все гледа да не накърни, да не ощети някого с нещо. Иначе с него е постоянен купон – при него хуморът извира спонтанно, а за актьорското изпълнение е излишно да говоря – всички знаят колко е талантлив! Сега,в самолета си имахме една смешка – с едно тъничко гласче имитираше от време-на време някакъв човек:
„Аз пък нема да пушим!”. Много смешни моменти сме имали двамата! Миналият път, когато пътувахме до Канада, се юрнахме да купуваме подаръци – за всекиго по нещо. В един момент решихме, че ще сложим „стоката” в общ куфар. Хубаво, обаче Виктор като си разположи неговите дарове, и за моите не остана място. Купих втори куфар. А знаеш, че има ограничения с килограмите, та то излезе, да не ти разправям!... Тая година решихме да сме по-умерени. Пък и ни предстояха доста вътрешни полети, след като излетяхме от Ванкувър, та решихме да се съобразяваме какво купуваме. Бяхме много смешни, защото всяко нещо по магазините го преценявахме как е „на тегло”. Накрая даже взехме от организаторите на концертите един кантар. Голям смях падна с него. Виктор се качваше с куфара в ръка на кантара. „А, вика, давай още да пазаруваме - има за още един килограм!”.Напикахме се от смях докато си подреждахме багажа за обратния път. Голям майтап е с Виктор! Просто си му идва отвътре.
- Тони, ти беше ли в България, когато е починал съпругът на д-р Емилова? Знам, че си близка с нея...
- Аз разбрах на деветия ден от смъртта му. Тя не е искала да ме безпокои, милата, защото точно тогава аз бях в усилени репетиции в театъра. Научих от Диомов. Като ми каза той тъжната новина, аз й се обадих, а тя ми прие съболезнованията с: ”Не посмях да ти кажа, знам, че си много заета в момента”… Митко беше наистина нейното другарче, нейната подкрепа. В продължение на 40 и повече години е бил до нея, радваха се заедно на внучка. Митко като човек беше слънце! Тъжно ми е даже, като казвам „беше”!...
Двамата бяха навсякъде заедно. Той я придружаваше на лекциите й, а тя отбелязваше присъствието му много мило – закачаше го така с едно: ”И моят Митре, Митрето... еди-какво си!”. Той само се усмихваше кротко от стола си. Беше много скромен и благороден човек. Бог да го прости, мъчно ми е, че си отиде!... За последно се видяхме през януари - изненадаха ме вкъщи на рождения ми ден с една орхидея. Бяха тримата – д-р Емилова, Митко и Стилиян, режисьорът...
- Около теб има ли такъв човек, с когото да си неразделна?
- Не. Имам си разни мои тръпчици, които ту са успешни, ту не чак толкова, затова не обичам да говоря на тая тема.
- Дъщеря ти Магдалена расте...
- На 14 е вече, в трудната възраст. Заварих я сега пипната от някакъв вирус, та след малко се заемам с лечението й.
- Виждаш ли се с нейния баща?
- От година и половина – не. Просто има неща, с които винаги съм се съобразявала, но в един момент разбрах, че, когато това не е взаимно, губиш себеуважение, ако продължаваш за своя сметка да правиш компромиси. Години наред дори след като се разделихме, съм била отворена към този човек, но жестовете ми през годините изглежда останаха недооценени. Не сме си крещели, не сме се обиждали, но аз се отдръпнах, защото уважението трябва да е взаимно – така смятам. Имаше някога любов, дъщеря ми е от този човек, живели сме заедно, и аз винаги съм оценявала всичко това, но ето че стигнахме до този финал…
- А дъщеря ти общува ли с него?
- Ами, за жалост, той много не се присеща за нея в последните две години. Позабрави, че това дете все пак има нужда не само от майка, но и от баща!... Не си общуваме, и, направо да си призная - аз се чувствам изключително обидена. Не може доброто отношение да е едностранчиво. Когато някой се опитва да минава „гратис” покрай всичките грижи и ангажименти и напълно загърби бившите си близки хора, ей Богу, много е разочароващо!
Нашата връзка може да е бивша, но детето никога не може да бъде „бившо”!...
Когато се разделихме с баща й, Магдалена беше на 2. Сега вече е голяма, но не чак толкова, че да не преживява липсата на внимание. Не мога да се начудя как така се случи, че, след като се разделихме цивилизовано и останахме приятели с баща й години наред, сега стигнахме дотук! Нещо стана, какво не знам, но се обидих! Това е!...
- Да не би това да е някакъв комплекс у него от твоята все по-нарастваща известност?
- Не знам. Дори и така да е, аз лично с нищо не съм дала повод за такова отношение. Нито съм се правила, нито съм се държала като звезда. Аз съм просто една майка. Написах му нещо, казах му какво мисля, и с това приключих. Не беше честно! Не може така да „уволняваш” детето си!... От моя страна винаги е имал приятелство и уважение. Ако не е взаимно, по-добре да не се виждаме и да не се чуваме. Това не означава, че настройвам дъщеря ни срещу баща й. Напротив! Винаги й казвам: „Ти имаш един баща, друг нямаш, и трябва да го уважаваш!”. Но тя вече и сама може да прецени и да си избере какво поведение и отношение ще има към него. Защото тя е сега в една възраст, в която най-много има нужда от помощ. Не от назидание, а от разбиране. И не го получава…
- Кажи сега как се чувстваш в кожата на Едит Пиаф на сцената на бургаския театър? Пееш ли „Не, не съжалявам за нищо”?..
- О, да, и се питам дали всъщност тя не изразява огромните съжаления, които трупаме в живота си, докато казваме, че не съжаляваме за нищо?! Това се питах през цялото време, докато разучавах ролята и докато пея като една „реплика” на Едит Пиаф. Аз, например,
съжалявам за някои пропуснати неща в живота си
и за други, които са ми били „в повече”... Съжалявам, че е можело да си спестя поне няколко огорчения, поне няколко наивности, или няколко разочарования от хора, но пък това са били нещата от живота. Имам приятелства, които са рухнали... Слава Богу, те не са много, но и за тях човек трябва да съжалява. Изобщо сигурно всеки човек има за какво да съжалява. Аз съм човек, който не материализира нещата. Примерно, не мога да съжалявам, че не съм си купила кола или апартамент. Мен никога няма да ме чуеш да говоря за нещо такова или за пари. Съжалявам за чисто сърдечни неща, които оценявам като пропуснати и липсващи в живота ми.
- Съжаляваш ли за нещо в най-интимния си живот?
- Да, можело е да си спестя една-две връзки. В крайна сметка се оказаха губене на време. Виктор вярва в съдбата и много пъти ми е казвал: „Така е трябвало да стане!”… Не знам, може и да е прав...
- Допитвала ли си се до врачки и гледачки за бъдещето си?
- Не, не обичам.
- Никога не съм те питала за твоите родители. Само знам, че живеят наблизо до теб...
- Родителите ми са много скромни хора, които, да са ми живи и здрави, явно за добро, все ме учеха с „Дай по-скромно!”. Аз обаче малко съм им ядосана за тая „формула” и дори им го казах веднъж. Намирам, че това възпитание разви в мен една вредна деликатност. Човек не трябва да бъде деликатен, няма право дори да бъде деликатен, когато се изправя в „неделикатни” ситуации, в които трябва честно да изрази позиция. Научена съм да преглъщам. Родителите ми никога не са били по хвалбите. Аз не искам да ме хвалят, даже мисля, че когато не те хвалят много, имаш стимул да се доказваш, но все пак човек има нужда и от малко поощрение. Сега наскоро му казах на режисьора на постановката – Борето Чакринов: „Аз много ти благодаря, че не ме хвалиш!”, понеже Диомов веднъж похвали децата си от „Петте сезона”, и аз се пошегувах:
„А мен никога така не ме хвали!”
Диомов се обърна и ми каза нещо, което ще запомня за цял живот: „Ами, ти май затова успя бе, моето момиче!”… Така че сигурно за това не ме хвалеха и родителите ми, не знам!...
- Тони, твоята деликатност май наистина те постави в ролята на буфер по време на големия скандал между Диомов и Ева и Димитър Найденови...
- Ами, малко така се получи. Аз не знам дали съм и не искам да ме броят за „добричък” човек, но едно е сигурно – че аз съм почтен човек. И в този случай, в името на почтеността, аз в крайна сметка заех своята позиция. Беше гадно да бъда по средата на тази история, но в края на краищата аз избрах своята посока, която не е променена. В цялата тази грозна картина избрах да съм на страната на Диомов и не ме притеснява и сега да го кажа. Имам си своите причини. Това не значи, че ще оплюя другата страна в този скандал. Няма да ги оплюя, но отношенията са ни… то няма и отношения от доста време, така че - да са живи и здрави!...
- Ти беше в деликатна ситуация и с Кичка Бодурова...
- Нямам ни вест, ни кост от нея, както се казва. Нито държа да имам. Там всичко е приключено. И там имам позиция, която не се е променила във времето. Човек трябва да си държи на думата, да бъде коректен и почтен.
Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА
Редактор: Ясен Чаушев
Новини
Новини
Мода
Мода
Звезди
Звезди
Начин на живот
Начин на живот
Диети
Диети
Красота
Красота
още
Любов
Любов
Здраве
Здраве
Родители
Родители
Коментари
