Лазаровден е един от най-жизнерадостните пролетни празници в българския народен календар. Предвестник на Великден, този ден има още една особеност – организира се и се чества само от жени.
Денят, в който православната църква празнува възкресението на Лазар, е съвпаднал с народния празник на девойката, на момата.
А замомее ли се девойката, то обществото официално ѝ дава правото да сресва косата си като възрастните жени, да носи косатник, да се кичи с китки и венец на главата, да се облича с везана риза, да носи гердан, пръстени и гривни, вече може да „либи любовник" и да се омъжи. Ето така посветените момиченцата минавали в новата социално-възрастова група.
Може да си преставим колко важен е бил този момент в живота на девойката и ето защо подготовката за Лазаровден започвала отдалеко, още „сред пости". По-възрастна жена, отдавна минала през лазаруването, помагала да се разучат песните, които ще се пеят, докато се обикаля селото. Тъй като Лазаровден е празник на женската хорова песен и танц. Една част от девойките пеят, а по-малка група – играят.
Лазаровден е подвижен . Християнският празник, с който съвпада, също е променлив, защото възкресението на Лазар зависи от Възкресение Христово. Така Лазаровден е винаги седмица преди Великден. Тази година е на 7 април.
Празничният обряд започвал от сутринта. Лазарките, разделени на групи от по 5-6 момичета, облечени в невестински дрехи, обикаляли селото. В Източна Тракиялазарките обличали нови булченски дрехи, за да „ги разтърсят за хаир". В Кюстендилско носели в ръка „кланячка" кърпа, с която невястата „се кланя" на сватбата. Лазарското украшение за глава в Шоплука също е особено – направено като китка от копринена трева, с втъкнато красиво пауново перо.
Цялата лазарска премяна, подчертава брачния характер на празника, но и песните са свързани с любовта, женитбата и плодордието – изконните човешки надежди, които винаги се преплитат.
В някои краища на Кюстендилско лазарките пеели и по пътищата, в гората, дори влизали в раззеленилите се ниви – все за плодородие, здраве и щастие. Но като цяло, лазарките влизали във всяка къща с типичното обръщение
Ой, Лазаре, Лазаре...
Според традицията се припявало на всеки член от семейството, в зависимост от пола, възрастта и положението му в обществото. Иска ми се да припомня една лазарска песен от Софийско, влязла в христоматиите български като една от най-хубавите творби в цялата народна поезия:
Що ми е мило и драго,
че се е пролет пукнала!
Все е излезло на трева,
и стока море и мъка...
Я дай ни, боже, я дай ни
тая година най-добра,
за всички здраве и живот,
орачу добър берекет!
Вярвало се, че магията на словото ще помогне не само на девойчето да премине в групата на момите, но и на пролетта да смени зимата. С вяра в магията са свързани и някои от практиките.
Обикновено стопанката търкулвала сито пред лазарките. По това как ще падне се гадаело за бъдещето плодородие. Или докато лазарките играели, ги посипвала с жито и те се завъртали с думите: Завърти се Лазаре, че да се въдят пчелите, да се агнят агънца, да се телят теленца...
Навсякъде стопанката задължително дарявала лазарките и със сурово яйце, а то има много важна роля в народната вяра. От една страна е символ на безсмъртието, а от друга – с него могат да се гадаят тайните на съдбата и да се развалят магии.
Къща, в която на този ден са влезли лазарки, се считала за благословена и щастлива – така както го и пожелавали лазарките с песните си.
С пролетните момински обичаи е свързано и древното и интересно поверие, че девойка, която е лазарувала, не може да бъде похитена от змей.
В Източна Тракия дълго живяла легендата за Змейовата невеста.
Тръгнала Ружа с майка си и тейко си на сбор в съседно село. Ожадняла и решила да се отбие от пътя до змейовото кладенче, вода да пийне. Не послушала съвета на тейко си, че мястото е лошаво. Тъкмо се навела над кладенеца, и дошъл един змей, който ѝ рекъл да стане змейца.
„Богата и пребогата ще бъдеш" – казал. Но Ружа се уплашила и хукнала да бяга. Настигнала баща си и майка си. Нищо не им казала.
Отишли на сбора, момите пеели, но Ружа не била весела — мислела за предложението на змея. И щом се пръснал сборът, изоставила своите и отишла на кладенчето. Пристанала на змея.
Минали години. Домъчняло ѝ, та помолила змея да я пусне, да види близките си. Змеят се съгласил, пуснал я по същото време, на същото кладенче. Но през годините, прекарани със Змея, ѝ била пораснала змейова опашка, и тя първо решила да се освободи от нея. Извила се и опитала да я захапе, но... не успяла. Завила се на другата страна и отново опитала – пак не успяла. Започнала лудо да се мята насам-натам, но без успех. Дочула песните на момите, които се връщали от сбора. От ужас, че така ще я видят дружките ѝ, кървава пяна се появила на устните ѝ, и сърцето ѝ се пръснало.
Така я намерили и девойките. Погребали я там и оттогава всяка година на този ден се събирали на кладенчето и хоро играели, ама „несключено" и като змеица го извивали в помен на мома Ружа – змейицата. Танцът нарекли „буенец", а момите, които играят – „лазарки".
