Марко Деплано е уролог, който работи като лекар в Сардиния, Италия. Той е млад лекар, но поради естеството на професията си той вече е срещнал много неща в живота си; някои добри, някои не толкова добри.
Докато работеше един ден, той срещна старица, която му направи толкова голямо впечатление, че ще я помни до края на живота си. Той беше толкова развълнуван от срещата си, че реши да я сподели във Facebook пост. Оттогава насам е вирусна и не е трудно да разберем защо ...
Ето публикацията му:
"Днес получих покана за консултация в друго отделение. Обичайното ... Беше за пациентка с терминален рак и бъбречна недостатъчност поради компресия на уретерите.
- Добро утро, госпожо.
- Добро утро, докторе.
Погледнах в досието й, направих преглед и повторих ултразвука.
- Мадам, бъбреците ви не работят: те вече не могат да премахват самостоятелно урината, така че ще трябва да вкараме тръба, която да заобикаля препятствията. Така че ще ви поставим две тръби, свързани към две торбички ...
- Извинете ме, докторе. Значи ще имам още една торбичка зад мен?
(Вече имаше колостомия.)
- Да госпожо.
Последва дълго мълчание. Нямаше край просто! Но най-накрая тя ме погледна усмихната.
- Съжалявам, как се казвате?
- Деплано.
- Не, първото име.
- Марко.
- Марко ... какво красиво име. Имате ли минутка?
- Разбира се, госпожо.
- Знаеш ли, аз вече съм мъртва. Разбирате ли?
- Съжалявам, не ... не.
- Вече урях преди 15 години. Когато 33-годишният ми син получи сърдечен удар и почина. Аз също умрях.
- Толкова съжалявам.
- Аз умрях тогава с него. Аз умрях отново преди десет години, когато ме диагностицираха с това заболяване. Но сега вече не трябва да се преструвам.
- Децата ми се грижат, внуците също. Искам да отида при него. Какъв е смисълът да живея с тези торбички още някой друг ден, със страдание и толкова много грижи за мен и моите близки?
- Имам си достойнство. Ще се обидите ли, ако не искам да правя нищо? Уморена съм. Аз съм готова да се оставя в Божиите ръце. Кажете ми истината, ще страдам ли?
- Не, госпожо. Можете да направите каквото искате. Но поставянето на две торби ...
- Марко, казах не! Това си е моят живот. Реших. Ако искате нещо да направите, нека преустановим трансфузията. Тогава мога да се прибера вкъщи и да ям сладолед с моя внук.
Всяка дума, която тя каза, отблъсна защитата ми, сякаш отнемаше листенца от цветята едно по едно. Забравих за изтощението, гнева и разочарованието си, всичко. Забравих годините на обучение, хилядите страници, които бях прочел, правилата, фактите. Чувствах се гол и обезоръжен пред тази искреност, това осъзнаване на смъртта.
.jpg)
Обърнах се да пиша в папката, така че сестрата да не види сълзите в очите ми. Бях толкова развълнуван. Всеки, който ме познава, знае че това обикновено не съм аз.
- Марко, развълнува ли се?
- Да, малко, мадам. Съжалявам.
- Не, хубаво е. Благодаря ти. Това ме кара да се чувствам важна. Слушай, моля те, направи ми още една услуга. Ако децата ми идват и се обърнат към теб, обади ме. Ще им кажа да спрат. Напиши, че съм добре. Става ли?
- Да госпожо.
- Марко, мога ли да ви попитам нещо друго?
- Питайте!
- Ти си специален. Знам, че ще стигнеш далеч. Дай ми целувка, както би постъпил, ако беше мой син - имаш ли нещо против?
- Разбира се, че не.
- Ще се моля за теб. И за моя син. Надявам се да ви видя отново.
- Аз също. Благодаря, госпожо.
Тя ми даде най-великия урок в живота ми с тези прости думи. Смъртта е последната част от живота. Няма нужда от страх, безпокойство или егоизъм. Неща, които години на обучение не ви учат. Чувствах се толкова малък там, пред тази величина.
Страданието е част от любовта, понякога дори събира хората. И понякога една любезна дума е по-мощен лек от най-съвременното лекарство. Каквото и да си мислите, почитайте пътуването. "
