Христо Живков: Винаги ми е пречило, че съм българин!

- Виждали ли сте се с Мел Гибсън след “Страстите Христови”?

- Да. - Когато беше тук да снима “Непобедимите”, обясни, че се е видял с двамата актьори – с вас и с Христо Шопов, с които работи по “Страстите Христови”.

- Видяхме се и в Бояна, а впоследствие бях на вечеря с него. Тогава 7 пъти пътувах до Триест, където снимах първия италиански фантастичен филм на Габриеле Салваторе с много специални ефекти. Между снимките, докато аз бях в България, а Мел не си беше тръгнал, успяхме да се видим. Той ме покани на вечеря. Аз оставих на неговия асистент бутилка зехтин, защото той много обича. Нямах намерение да го безпокоя. Току-що я бях донесъл, но асистентът ми каза: Мел разбра, че му носиш зехтин, и иска да те види. Пихме чай. След това сме се виждали в Лос Анджелис два пъти през годините, миналата година излизахме спонтанно на вечеря.

- Той какъв човек е?

- Мел е много специален, най-енергичната фигура и човек, когото познавам. Той е истинска експлозия, заряд. Мел е много даващ човек. Би ти дал, преди да поискаш - дали усмивка, идея. Дали шофьор, който нещо накуцва, минава наблизо - той го спира и го пита какво му е, слага го да легне, намества костите. Мел е много сърцат, голям човек, с голямо познание за работата с актьора, бидейки той самият такъв. Контактът ни е много интересен. Докато работехме заедно, се е случвало да седна да се храня сам, аз постя, и той да ме пита: “Свободно ли е до теб?” Това е било десетки пъти – той да се отказва от порция меса, пици, и да яде с мен. Христо Живков като свети Йоан в кадър от “Страстите Христови” на Мел Гибсън

- Постихте заради ролята на свети Йоан ли?

- Не, защото винаги съм постил. Имаше случаи, в които след 14-часов работен ден при студовете бледа супа минестроне не вършеше много работа и заради това бях леко позеленял. С безпокойство той ми забърка някаква смес от авокадо, в която беше добавил яйце, без да ми каже. - Дойде ли времето, след като направихте кариера в Италия, да започнете нови проекти в България?

- Винаги е имало проекти, които са ми предлагали тук, но поради работата ми в Италия се е получавало разминаване. Напоследък съм по-отворен - опитах се да вкарам светлина в сянката, в която бях, затова водя и преговори. Италианските проекти винаги са стояли в основата, има няколко филма оттам, в които съм поканен да участвам и за които вървят преговори от миналата година. Подписал съм предварителни договори, но снимките се отложиха с около година. Отскоро водя преговори и за телевизионен сериал тук с българска медия.

- Защо предпочитахте да стоите в сянка, както казахте преди малко?

- Предпазвал съм себе си от това да се експонирам в пространството, докато правя неща навън, защото не съм изповядвал принципа “По-добре на хората в устата, отколкото в краката” Не ми е било важно на всяка цена да правя български проекти. В момента съм по-отворен, защото видях, че ефектът е един и същ - дали човек прави, или не прави нещо, показва се или не се показва, този т.нар. хейт съществува. Той е световен, обаче в българския натюрел и манталитет е много засилен. Неудовлетвореността на човека, неосъществяването му поради липса на пазар водят до това автокритиката да се превръща в критика. Неосъществени хора крещят по други хора, но не в очите им, а през вестници и монитори, и говорят глупости за тях. Винаги съм се пазил да не ставам част от тази статистика... По този повод - не вярвайте на всичко, което четете. Онзи ден се смях много, чух, че са писали как майка ми е доминантна и ме управлява. Знаете ли, че на 17 г. напуснах дома си, защото исках да съм самостоятелен.

Казах: “Много ви благодаря за всичко, но оттук насетне съм аз.” Живеех в същия град, виждах ги през няколко месеца, чувах ги по-често. Така че това са пълни глупости. Нито жените, нито хората в живота ми са ме управлявали Аз уважавам всички и който ме познава, знае какъв човек съм. Живков в режисирания от Ермано Олми “Занаятът на оръжията”

- Това, че сте българин, някога пречило ли ви е да се развивате навън?

- Винаги. Аз съм давал, но на мен ми е взимано. Паспортът ми винаги е бил средство за омаловажаване. Било ми е обидно през годините образовани хора, западноевропейци, да ме питат как е времето в Букурещ. Това се е случвало многократно, и то с хора, които са в центъра на Европа и би трябвало да са запознати с географията на 1000 км от тях. Между София и Букурещ има огромна разлика. Винаги с усмивка съм подхождал към всичко това. Даже е имало тенденция едни и същи хора месец по-късно, след мое връщане на терен да ме питат пак за Букурещ и аз да не мога да повярвам.

Виждам, че става дума за характерово изменение, а не само за липса на географски познания. Независимо къде работи човек, къде е роден и какъв паспорт има, ако оставя след себе си батаци и това е мултиплицирано по много пъти, е различно. Когато един български паспорт бъде развяван само покрай проблематика в световен план - дали със събития от 80-те години, свързани с Римокатолическата църква (има предвид т.нар. Българска следа в покушението срещу папа Йоан Павел II - б.а.), дали с някой разкрит картел или с дистрибуция на наркотици, в която са намесени българи, какъв би бил според вас ефектът, като съм ходил с български паспорт, ако не съм изградил някакво име?

Аз съм тръгнал от 0, но винаги съм се стремял да оставям след себе си нещо, което е 100. - Как тръгнахте от нулата? - Аз никога не съм се тревожил откъде тръгвам, защо и в каква посока го правя. Вярвал съм и съм действал с вяра и може би тя ме е довела дотук. Тоест съм бил готов за късмета си, работил съм за него, някой път е идвал много лесно, друг път е трябвало да гледам и да внимавам, за да съм готов за него. - Как заминахте за Италия?

Вярно ли е, че сте взели пари назаем от родителите си, за да учите италиански? - Не съм взимал пари назаем. Истинската информация за мен е, че завърших кинорежисура в голям клас, може би един от успешните класове на академията, при проф. Христо Христов.

Бях в един клас с Виктор Божинов, Станислав Тодоров-Роги, Руслан Купенов и много други колеги. Ние сме клас, който си помагаше, бяхме единни, задружни, работехме още тогава. Възлагаха се много надежди на класа ни и впоследствие той продължи да бъде много силен. Някои от нас, като мен, се снимахме като актьори в курсовите работи на колегите, защото понякога хората от театралния факултет са били заети, друг път защото беше по-бързо. Ние бяхме единственият клас по режисура, който имаше много професионално занимание по актьорско майсторство с Мария Ганева, и най-сериозно подготвеният режисьорски клас в актьорски аспект.

Естествено, не сме имали тежестта и заниманията на колегите от драматичния или кукления факултет, но имахме друг поглед над нещата. Никой не ми е давал пари назаем. Стартирах, работейки всякакви неща, например като асистент, до момента, в който стана дума, че един голям италиански режисьор - Ермано Олми, е в България и прави кастинг. Аз отидох на това прослушване, където видях колеги като Мариус Куркински, Виктор Калев. Дойде моят ред и си говорихме с Олми. След това бях втори асистент-режисьор във филм с огромен бюджет - “Версенжеторикс”. Докато работех по него, аз се обадих да попитам какво става с другия филм, за който се явих на кастинг. Оказа се, че те са ме търсили същия ден, но някой им казал, че такъв човек няма...

Явно съм го разбрал интуитивно. И ми обясниха, че трябва спешно да замина за Италия.

- Така ли всъщност заминахте за там?

- Тогава отидох за проба на костюми, след това се върнах обратно. Преди “Занаятът на оръжията” на Олми съм участвал в други филми като актьор. Играл съм в италиански продукции още докато бях студент в началото на 90-те години. От любопитство отидох и се снимах като статист срещу ниско заплащане. Не съм изоставил този аспект от професионалното ми развитие, казвайки: аз съм режисьор, не съм актьор. Но се случи така, че се засили повече другата ми дейност и през годините в България с мои приятели продуцирахме и се опитвахме да правим стойностни проекти. И успяхме - някои от тях бяха силни. Христо Живков с режисьора Саверио Костанцо и колегите си от филма “В моя памет”на 57-ото издание на “Берлинале” на 11 февруари 2007 г.

- Какво ви даде работата с Олми?

- До момента не съм имал друг такъв контакт с режисьор. Имал съм и с други режисьори много силна работа, но всеки е спрямо характера си, опита, чувствителността. Работата с Олми беше така - ако можете да си представите 3-месечни снимки по филм, в които един актьор и един режисьор почти не си казват нищо - гледат се в очите и се снимат 1-2 дубъла. Когато приключихме работата, не можех да го погледна в очите заради това, че свършва. Беше ми мъчно.

- Срещали ли сте се след това с него?

- Чували сме се през годините. Този филм, който в Италия бе гледан не толкова от масата, но който го видя, се върна да го гледа още няколко пъти, беше наречен от някои лебедовата песен на Олми. Не мога да кажа, че ми е любимият на Олми, само защото съм участвал в него. Повече харесвам като че ли “Легенда за светия пияница”. Този неореалист е последният в света истински маестро, който е познавал всички големи, работил е с тях, бил е приятел с тях. Той е рядка фигура.

- Вярно ли е, че от година се опитвате да се установите в Лос Анджелис, и направихте ли го вече?

- Вярно е, че от година и половина пътувам повече отвсякога между континентите по лични причини, а не по време на снимки. Вече се установявам, защото след 20 г. битки локалният пазар не ми дава нищо. Аз съм длъжен да се развивам. Никога не съм съжалявал за това, което е минало през живота ми, и за това аз през какво съм минал. Но последните 3 г. преди последната година и половина може би бих си ги спестил. Закъснях малко заради инатстването, че камъкът си тежи на мястото. Не хванах нито един от големите влакове, които спряха на моята гара Казвах си: София е моят град, тук са моите приятели, тук е моят бизнес. Глупости!

- Има ли вече проекти, по които работите в САЩ?

- Да, има няколко. Те, естествено, са свързани с време и със статута ми. Това е място, в което човек трябва да следва правила, и всички тези мои отивания и връщания бяха свързани с една много тежка бюрократична част. Поради прецизността на системата, а и поради моята не е могло да стане по-рано. Не можех да събера тази година и половина в по-кратък период.

- Колко често ходите там?

- За миналата календарна година имах 7 месеца престой в САЩ. Не на куп, а на периоди. Заминах първо с обикновена виза, която не позволява нищо - само туризъм. И ако човек стъпи накриво, получава един черен печат и никакъв достъп.

- Къде е домът ви?

- За първи път си зададох този въпрос преди много години и до днес нямам отговор. Домът ми е бил винаги на колела. Нито е бил в България, нито в Италия, напоследък усещам страхотна близост с Лос Анджелис поради това, че няма как да съм видял този град като място, в което бих работил, а да не го усетя като дом. Тоест временно за едни години напред може би това ще е моят дом.

- Какво още ви се играе?

- С удоволствие бих снимал нещо, което е съвременна история.

- Като споменахте история, миналата година се заговори, че Мел Гибсън ще прави филм за цар Калоян. Канили ли са ви за него?

- Знам от личен разговор с продуцентката на проекта, че Мел Гибсън ще участва в 2 филма - за цар Калоян и цар Борис. Тъй като не знаех за тези неща от него самия, й казах, че е страхотно. На което тя ми отговори: “Ти имаш доста сериозна роля във филма за Борис, но не съм ти казала, защото исках да изчакам да мине малко време. Ти съгласен ли си с такова нещо?”. Да, отговорих. Тя ми обясни, че в момента работят за финансирането. Това е разговор от миналата година по това време, оттогава не сме го обсъждали. Христо Живков е роден на 18 февруари 1975 г. в София. 

Завършва кинорежисура в НАТФИЗ в класа на проф. Христо Христов. Още докато е студент, започва работа в различни филми. Големият му пробив идва с филма на Ермано Олми “Занаятът на оръжията”, а след това Живков развива кариера като актьор в различни италиански продукции. Световно признание получава с ролята си на свето Йоан в режисирания от Мел Гибсън “Страстите Христови”.