Яна Маринова е едно от доказателствата, че на човек не му трябва "кетап" от НАТФИЗ, за да бъде успешен актьор и да изгради шеметна кариера в киното само за десетилетие.
Едва ли има някой в България, който да не я разпознава. На всичкото отгоре разговорът с нея е интересен и не ти се иска да свършва.
Вярвам, че и на читателите на в. “Над 55” ще им е любопитно да надникнат в живота на тази интересна жена, която, макар и още млада, е преминала през какво ли не.
Снимка: БЛИЦ
- Яна, изглеждате чудесно! Откъде идва красотата във вашия род?
- Благодаря за хубавите думи! Красотата идва от душата. Моята баба Райна неотдавна навърши 91 години. Живее в столичния квартал “Дружба”. Често я навестявам и се чувствам добре при нея, защото тя ме отгледа.
Като малка се гордеех, че имам такава баба.
Гледам я сега и си припомням стиха: “Кой уши байряка, кой му тури знака?”. Родното място на баба е софийското село Пасарел. Родителите й били прекрасни хора, много я обичали. Баща й я завел да продава нещо в София, тя видяла жълтите павета, дамите с големите шапки и всичко това й харесало. Приискало й се да живее в София. Избягала от Пасарел. В столицата веднага започнала да се труди. Включили я в една бригада да носи вода. Била е много красива жена.
- Баба Райна е майка на майка ви, нали?
- Да. В София среща моя дядо Христо. Той е от рода на Алекси Рилец. Всъщност 4 пъти прадядо ми е архитектон Алекси Рилец, първият български архитект, проектирал Рилския манастир в сегашния му вид, както и магерницата. Майстор Алекси построява едно от първите български килийни училища в Рила. Синът му започва да преподава. Викат му Даскала. Имам си една книга.
Дядо ми Христо ми я купи, като отидохме в Рилския манастир. Казва се “Полетът на Алекси Рилец” с автор Александър Обретенов. Дядо ми разтвори книгата и ми показа родословното дърво на майстор Алекси Рилец. В тази книга са публикувани и писмата на сина на Алекси, Димитър Даскала, който си е пишел с Неофит Рилски. Обменяли са духовно слово.
Баба Райна става библиотекарка в шивашкия завод “Осми март”. Трепери над книгите. Разказвала ми е със сълзи на очи, че когато си тръгва, спасява колкото се може повече книги от онези, западните. Защото следващата библиотекарка нарежда да горят западната литература. Става дума за заглавия като “Отнесени от вихъра”, “Богат беден”. В жилището на баба в “Дружба” библиотеката все още е огромна. После тя работи в производството на “Осми март” за по-висока заплата.
- Вие сте отраснали с книгите?
- Нямах хубавите кукли, баба ми ми правеше парцалени. Майка ми ми връчваше книга в ръка. И сега продължавам да чета. В момента препрочитам “Солунският чудотворец”, “Дъщерята на Калояна” и “Йоан Асен Втори”. Книгата ми дава богатство, което ме кара да се чувствам добре. Четенето се отразява и върху лицата на хората. В погледа на четящите има топлота.
А като видиш управляващите ни - виждаш злото в погледа им.
- Майка ви има трагична съдба, не й е било лесно, и на вас покрай нея. Простихте ли й за трудното си детство?
- Да, аз много я обичам. Неразбирането и сърденето ми бяха присъщи като малка, не можех да си обясня защо е толкова сурова. В същото време тя много ме обичаше. Това ме объркваше. Беше много красива, една идея по-висока от мен. Занимавала се е с лека атлетика като девойка, женствена, русокоса, зеленоока. Изглеждаше като графиня. В “Игра на доверие” ушихме рокля като тази, която тя носи на нейната сватба. И същата шапка. Широкопола, като онези, които едно време баба ми е видяла на жълтите павета и е поискала да остане в София.
Мама в един момент се разболя тежко. Заради болестта остана без работа и никъде не я вземаха. Одобряваха я заради високата й квалификация, обаче не получаваше назначение. Пречеше й тежката зависимост, от която страдаше. Не й беше даден шанс да се пребори, макар че не беше слаба жена.
- Били сте съпричастна с проблемите на майка ви?
- Виждах всичко с очите си.
Бях на 16-17 години, живеех постоянно на улицата, имах тежко премеждие с момчето, което беше първият ми приятел
Той на 18, аз - на 16. Станах жертва на насилие. Страшно, наистина. А мама, висококултурна жена, ми разказваше за Цветана Манева. Ценеше я много като актриса. Може би защото приличаше физически на нея. Кой да предположи тогава, че ще уча актьорство при Цветана Манева?!
Тя е жива легенда, даде ми увереност. Цветана много добре разпознава хората. И днес, тръгна ли да се чудя за нещо, тя ме успокоява. Казва: “Имаш го, не се тревожи, мисли в това, в което си силна. По един или друг начин ще стане, ако вървиш по верния път”. Запомнила съм какво казваше на всичките си студенти: “Когато изпитате ярост или гняв, запазете го за сцената!”. Имало е случаи, когато съм си давала сметка, че ситуацията е нечестна и несправедлива. Искала съм да крещя. Но стискам зъби и захапвам възглавницата. И чакам. Съветите на Цветана много ми помогнаха. Единици са в България хората, на които искам да приличам. Цветана е от тях.
Завърших висшето си образование при нея и при Възкресия Вихърова. Снежина Петрова водеше класове и също работеше с мен.
- Вие се омъжвате, после млада се развеждате. Сама ли отгледахте сина си Никола?
- О, не! Благословена съм от съдбата и живота
Трудно и турбулентно детство имах, свикнах с високия адреналин, с всичко, което се случваше вкъщи. Майка ми бе висшистка, завършила социология. Като студентка е била дясна ръка на професор Чавдар Кюранов в Софийския университет. Лошите неща я сполетяха след това, те я разклатиха. Не можеше да си намери работа. Където и да я харесаха заради високата й квалификация, едно телефонно обаждане от страна на насилника й - и я отстраняваха от работа. Не й беше даден шансът да се пребори, макар че не беше слаба. Бях в крехката възраст между 11 и 14 години, справях се сама.
Със сина си, Снимка: БЛИЦ
По-късно дойде тежкото премеждие с момчето, което беше първият ми приятел. След това срещнах Богомил, моят първи съпруг. Майка му беше инженер, баща му професор Марин Маринов, председател на Съюза на масларите. С изобретения и патенти в областта на химията. Този човек изглеж- даше като Дон Кихот. Прибирам се у дома и заварвам как той боядисва съпругата си.
И двамата бяха по на 75 години. Богомил е трети син, изтърсак. Майка му го ражда на 40 години. Та, гледам ги с изненада. Марин сам правеше боята за коса за съпругата си. Казваше: “Измислил съм й един светъл махагон, който прекрасно ще отива на светлите й очи, ще изпъкват”. Прекрасен мъж! Но ние двамата с Богомил бяхме малки. Живеехме си като гаджета, той започна да работи.
Усещах, че бракът ни много няма да продължи, но много исках дете от него
Наумих си да го кръстя Васил заради “Божура” на Йордан Йовков. В рода имаме един прадядо Никола, който казваше: “От кал да е, Кольо да е!”. И на Богомил най-добрият приятел тогава се казваше Никола. Споразумяхме се за името. Казахме си: “Абе, какъв Васил, нека е Никола”. Нали в песента се пее: “Имала майка едно ми чедо...” Ходехме в механата в Банско. Тогава се раждаше мутробарокът, но имаше и много нормални неща.
С Богомил заедно си гледахме детето, поделяхме си грижите. Баба ми помагаше, търчеше до “Дружба” или й оставях кърма и храна в буркан. Така за няколко часа оставях бебето при нея. Богомил ме отърва от злото.
- Защо всъщност се разделихте с него?
- И двамата усещахме, че няма да изкараме дълго заедно. Вече бях срещнала Тихомир. С Богомил запазихме прекрасните си отношения. Добре се разбрахме. Никола живееше много време при него и при мен. Не исках да отнемам мъжките грижи. Беше важно Никола да не е с мен, с майка ми, с баба ми, с новия ми съпруг Тихомир. Той има дъщеря от предишен брак, която много обича. Никола започна да тренира при него карате, да яздят заедно. Направихме двойно семейство.
Грижехме се с Богомил Никола да не попадне в лапите на чалгата. Защото израснахме в мутробарока. Започнахме да разбираме нещата, след като се оженихме. По наше време в дискотеките слушахме Уитни Хюстън, Майкъл Джексън. Имаше си поп култура, беше готино. А в един момент чалгата заля всичко. Гледаш, някакви певици с прекрасни гласове, но на визията им се присмивахме. А те се превърнаха в мода! На всичкото отгоре започнаха и да вият, а не да пеят. Никола взе да се връща от училище с изрази от сорта на “Бате, бате”.
Настръхнаха ни косите. Бившият ми съпруг, за щастие, имаше най-близък приятел в Германия. Предложи ми Никола да замине там. Беше на 13 години. За едно лято залегна над немския и на 14 години замина. Бързо научи езика. Втората година го приеха като редовен немски ученик. Прекара 7 години там. Само през ваканциите се прибираше. Взе немски паспорт.
За жалост, баща му почина от тежка болест.
Виждах, че Никола е привлечен от хуманитарните науки, не само от бизнеса. Като студент в Германия се прехвърли в университет в Сен Гален в Швейцария. Пътува по целия свят на мисии. Беше в Гана за месец. Помагаше на децата да учат английски. Възобнови си знанията по география и история, за да им е полезен. Пращаше ми видеа. В момента правят един голям симпозиум към университета. Канят участници от цял свят. Обърнали са се за помощ към Екатерина Захариева и Румен Радев. Посъветвах го да покани и Мария Бакалова, възхищавам се на успехите й. За себе си съм щастлива, защото успях да го запаля по книгите като малък.
- Как ще реагирате, ако Никола ви каже, че любимото момиче очаква дете от него?
- О, ще се зарадвам! Готова съм да стана баба. Ако е момиче, детето трябва да се казва Мая. Това е името на моята единствена добра приятелка като дете, в 25-о училище. За съжаление, преди 7-8 години разбрах, че е избрала да прекрати живота си. Много ми липсва и съжалявам, че се разделихме като деца, може би щях да я предпазя.
Ако е момченце, да го кръщават както искат!
“Сине, пращаш ми Мая или момченцето, ще го гледам”, така му говоря.
- Напоследък два много успешни филма с ваше участие привлякоха публиката - “Игра на доверие” и “Заведи ме вкъщи”.
- В “Заведи ме вкъщи” съм директорка на социален дом. Ролята е точно за мен! Съдбата на децата без родители винаги ме е вълнувала. “Игра на доверие” е до голяма степен автобиографичен филм. В него показваме миналото ми почти едно към едно. С филма подарихме смъртта на майка ми. Тя много искаше да скочи от тая скала, защото вече се бе влошила. Имаше халюцинации, чувстваше се много зле, правеше опити за самоубийство. Разболя се, поддържаха я с инжекции. Ужас!
Филмът ми донесе немалко творчески радости. През декември 2023-та в древното градче Арича получих наградата за най-добра актриса. След това, вече с новия финал на филма, отидохме през лятото на 2024-та в градчето Орвинио. Спечелихме наградата за най-добър филм, както и приз за мен - за най-добра актриса. На 2 март отивам пак в Орвинио. Ще прожектират филма, ще има срещи с публиката.
В Рим, на “Колизеум филм фестивал” през декември 2024-та спечелихме наградата за най-добър филм. А мен ме обявиха за най-добра актриса в поддържаща роля. Канени сме на фестивал в Еквадор, чудя се дали да отида. Трудно е да се разкъсам между филма и новата пиеса, която репетирам.
В “Стъклен дом” с Георги Кадурин, снимка: БЛИЦ
- Напоследък нашумя вашият спектакъл “Слънчева линия”?
- Иван Вирипаев е световноизвестен руски драматург, живее в Полша. Толкова съм щастлива, че имах възможност да работя с режисьора на постановката Мартин Киселов и с партньора ми Петър Петров - Перо. За мен, продуцентът Яна, икономистът Яна, бих казала, че слънчевата линия е нещо важно. На лист хартия теглиш една черта. Отляво пишеш най-прекрасните неща за човека до теб, вдясно - нещата, които не можеш да понасяш у него. И си правиш равносметка кое натежава повече.
Много би ми се искало нещата, които най-много ме дразнят, да ги няма.
Знам, че се случва в много бракове - обичаш много едни неща в даден човек, а в същото време не можеш да понасяш други черти в характера му. Може би с Богомил щяхме да имаме такъв брак, ако бяхме продължили заедно. Защото безкрайно много обичах една част от него, а друга част изобщо не беше моя. И се разведохме. С Тихомир я нямаме тая слънчева линия. Да, сигурно има някакви неща, които той не харесва у мен, но аз и да съм си мислила, че не харесвам нещо в него, с годините се оказа точно обратното.
Още тогава си казвах: ” Господи, моля ти се, дай ми нещо, което е за мен!”. И се появи Тихомир в живота ми. Той ми казваше: “Слънчице, не виждаш ли, че робуваш на догми?”. А аз се обвинявах как ще се разделя с бащата на детето си, как ще взема мъжа на друга жена?! Тихомир също беше женен тогава. Много трудно ми беше да седнем с Богомил и аз да му кажа: “Виж, виждам по друг начин живота си”. А той да ми отговори: “Май и аз!”.
- Вече 20 години сте заедно с Тихомир?
- Отпразнувахме две десетилетия заедно. Какво по-голямо щастие да искам?!
- Продължавате ли да играете “Любовни писма”?
- Да, из цялата страна. Играем за деца без родители, за хора в неравностойно положение. Компанията “Соник стар” ни подкрепя за тия спектакли. Срещаме се с публиката, заедно вечеряме, говорим си.
- И за финал, ще открехнете ли завесата над какво работите сега?
- Като продуцент купих от Америка правата за пиесата “Формата на нещата” на Нийл Лабют. За първи път ще работя с жена режисьор - Кристияна Бояджиева от Ловешкия театър. Актьорите са Йордан Ръсин, аз, Яна Кузова и Теодор Папазов, партньорът ми от спектакъла “Любовни писма”. Пиесата засяга болезнената тема как ни привлича външната форма. Как не преценяваме дали онова, облечено във външната форма, в неговата вътрешност отговаря на нашите потребности.
Там, където е нямало никаква видима драскотина или пукнатина в личния и моралния свят на човека, изведнъж се образува бездна. Разбираш, че дялкайки външността, можеш да унищожиш вътрешността. Първият ми свекър казваше: “Янче, когато нещо не е счупено, не се поправя. Защото можеш в изпиляване на външността до някакво съвършенство да изпилиш главата на гвоздея, който здраво е задържал вътрешността”.
През май ще е премиерата, боря се с графика на “Сълза и смях” да получа дата. Ако не успея, ще търсим друго място. Представлението е частна инициатива, продуцира го моята компания. Не стане ли през май, може през юни. Реално е да използваме сцена на открито. Поканена съм за някои нови неща. Да видим с кои ще се справя, кои ще отговорят на моя капацитет, на таланта ми и на потенциала. Трябва постоянно да се развиваш и да се трудиш. Да опиташ да достигнеш нова височина.
