Хърватската писателка Ведрана Рудан се бори с опасна болест и сега обяви, че напуска онкологичното отделение, където е хоспитализирана в момента.
Ведрана писа в блога си за жена, която извикала майка си в стаята си, докато била в онкологията.
-От дълбок сън, спях в болнично легло, уж беше от хапче, което със сигурност щеше да ме приспи, събудиха ме женски писъци, мамо... надявах се да е кошмар, но не беше.
По-късно сестрите ми казаха, че жената не е починала, просто е била „много трудна“. По-възрастна жена.
Направих анкета сред медицински сестри, които от години работят в онкологията. „На кого най-често се обаждат пациентите, когато им е трудно?“ На майката, по-рядко на Господа, но на бащата – никога.
Това ме върна назад във времето. Бях на четиридесет години, когато майка ми започна да ме вика. Почти всеки ден. Обажданията й безкрайно ми лазеха по нервите. „Защо не се обаждаш?“ „Мамо, вчера не сме говорили, никога не се обаждаш, винаги трябва да ми звъниш...“ „Като не те чувам, мисля, че нещо ти се е случило?“ „Какво може да ми се случи? Работя като кон, когато се прибера, деца, съпруг, не разбираш съвременния живот.
„Възрастна съм, искам да чуя гласа ти, днес отново имам проблеми с изхождането...“
О, не, о, не, о, не "Трябва да те прекъсна, шефът ми се обажда, ще ти се обадя по-късно."
— Не. И не й се обадих.
Разбирам ви всички, разбирам ви. Майка винаги се обажда в лош момент. Екипът от момичета чака пред сградата, тръгваш за Триест, майка ти се обажда и пита как си и защо не отговаряш. Завърташ очи, взираш се в стената. „Мамо, боли ме зъб, имам среща, бързам...“ „Винаги бързаш, когато ме чуеш...“ „Имаш ли нужда от нещо?“ „Трябва ми гласът ти...“ „Мамо, ще ти се обадя довечера“. „Добре, и ми кажи какво каза зъболекарят, може да имаш гранулом, може да е опасно за сърцето ти...“ „Да, да...“ Затварям телефона, слагам мобилния си в чантата и хуквам нагоре по стълбите. „Пак закъсняваш“, казва Ядранка. — Майка ми. Четири въздишки едновременно.
Лили хленчи пред вратата, ти държиш каишката в ръка и си слагаш якето. На екрана на мобилния телефон "Мама". Не включваш мобилния си телефон, извеждаш Лили, която доволно маха с опашка и й сваляш каишката, тя скача с другите кучета, след което се обръща в храст. Каква радост е да видиш как твоята може би най-голяма любов получава облекчение. Телефонът отново звъни. Не виждаш кой ти се обажда. Не отговаряш.
Всички имате живи майки и те плачат, защото не се обаждате. Скучни възрастни дами и грижовни зрели жени. За тях вие бяхте и ще си останете безпомощни бебета, които, незнайно защо, бяха безсрамно отхвърлени.
Звънете им от време на време, без причина. Един ден, когато сте сами в болнична стая през нощта, ще изкрещите „Мамо“. Ще чуете само тишина от другата страна. Няколко врати по-надолу ще се чуете, непознат човек, който ще си сложи слушалки на ушите – пише Ведрана в блога си.
