Диворастящата цикория в България е разпространена масово в ливадите и пасищата и е известна под названието "синя злъчка". Културната е отдалечена от дивата чрез селекция. Днес е търсена в Западна и централна Европа.
Известни са две форми. Кореновидната съдържа значителни количества инулин, което я поставя на едно от първите места между диетичните зеленчучи. След специална обработка на корените се получава кафето под името "Инка".
Салатната се отглежда заради етиолираните (избелени) и зелените листа. Те са също богати на инулин и фруктоза. Известно е, че в брюкселската цикория се ценят и вегетативните пъпки. Етиолираните листа през зимата и пролетта представляват един от ценните и масово консумирани зеленчуци в редица страни, особено във Франция, Белгия и Холандия.
Листата са също ценен фураж за домашните животни в свежо състояние или като силаж.
Сухоустойчивостта, голямата студоустойчивост и малките изисквания към почвата позволяват отглеждането на цикорията на много места. Прекомерното внасяне на азот трябва да се избягва, защото намалява съдържанието на инулин. Добре се развиват растенията при торене с добре угнил оборски тор. Не понасят обаче пресния. Той предизвиква силно разклонение на кореноплодите, а това обезценява продукцията.
След минерални торове цикорията силно повишава добива. Като примерни норми могат да се посочат: 1,8-2 кг амониев нитрат (амониева селитра), 1,5-2 кг двоен суперфосфат и 1,5-2 кг калиев тор (калиев сулфат) на 100 кв. м. Да се избягва калиевият хлорид!
Засява се възможно най-рано през пролетта - още през март. При поливни условия може и през април. Обикновено за 100 кв. м трябват 200 до 250 г семена. След десетина дни се очертават редовете и брюкселската цикория се прорежда. Това не е необходимо за салатната.
Към края на лятото листата се изрязват на 1-2 см над челото. Корените се вадят от октомври до зимата и пролетта.
