Човек с комплекс за непълноценност
Говорейки за човек с комплекс за непълноценност, обичайно си представяме плахо пристъпващ от крак на крак и кашлящ в юмрук субект. Той се старае да си мълчи, смятайки носа си за грозен, не се усмихва и никога не се обръща в профил към събеседника си - понеже "има криви зъби и ужасен нос". И изобщо държи се така, като че ли се опитва да се извини за самия факт на съществуването си.
Такъв тип комлексираност се формира още в детството, когато малчуганът свиква да се оплаква на възрастните, мъчейки се да привлече вниманието към себе си. Плачейки, той получава съчувствие, утешение и всичко, което му позволява да се чувства обичан. Това е характерно за семействата, в които не е прието да се проявяват положителни емоции просто така. Вече пораснал, такъв човек продължава непрекъснато да се жалва на самия себе си, получавайки от това определено удоволствие.
Но подобен комплекс може да се зароди и по друга причина. Например ако родителите постоянно унижават детето, сравнявайки го с другите /естествено не в полза на собственото си чедо/. "Та нима ти се учиш добре? - риторично пита майката. - Ако някой наистина се учи добре, това е Светла от твоя клас. И при това е хубавица. В сравнение с нея ти си сива мишка."
Можем да разберем майката - тя действа от най-добри подбуди - според нея дъщеря й ще се старае да постигне идеала в лицето на съученичката си Светла /поздрав от Алфред Адлер!/. Но на майката и през ум не й минава, че дъщеря й цял живот може да се чувства сива мишка, повярвала, че е на светлинни години от идеала. А това вече е опасно: тя ще оценява външността и ума си за среден три. Следователно и работата, и съпругът й най-вероятно също ще бъдат за тройка.
Ето защо не бива да продължаваш да живееш под товара на комплекса си за малоценност! Обяви му война - незабавно!
